— Не ми трябваше син, а воин — каза Валънтайн. — Надявах се Джонатан да стане този воин, но у него имаше твърде много от демоничната природа. Той беше твърде жесток, твърде импулсивен, без никакъв финес. Още докато беше пеленаче, започнах да се боя, че няма да му стигне търпението или съчувствието, за да ме последва, да оглави Клейва след смъртта ми. И реших да опитам с теб. С теб обаче имах обратния проблем. Ти беше твърде нежен. Твърде състрадателен. Чувстваше страданията на другите така, сякаш бяха твои. Ти не можеше да преживееш дори смъртта на домашните си любимци. Разбери ме, сине, аз те обичах заради тези ти качества. Но много от нещата, които обичах у теб, нямаше да ми свършат работа.
— Значи си си мислел, че съм мек и безполезен — каза Джейс — Тогава предполагам, че за теб ще бъде изненада, ако твоят нежен и безполезен син ти пререже гърлото.
— Вече сме изпробвали това — гласът на Валънтайн не трепна, но на Клеъри й се строи, че вижда вадички пот, стичащи се от слепоочията към основата на шията му. — Не можеш да го направиш. Не го направи в Ренуик, няма да го направиш и сега.
— Грешиш. — Джейс говореше ясно и отчетливо. — Не минава ден оттогава, в който да не съжалявам, че не те убих. Брат ми Макс е мъртъв, защото аз не те убих в онзи ден. Дузини, може би и стотици, са мъртви, защото спрях ръката си. Знам плана ти. Знам, че искаш да унищожиш почти всички ловци на сенки в Идрис. И се питам, още колко трябва да умрат, преди да се реша да направя това, което трябваше да направя на острова Блекуел? Прав си — каза той. — Не искам да те убивам. Но ще го направя.
— Не го прави — каза Валънтайн. — Моля те. Не искам да…
— Да умреш? Никой не иска да умре, татко. — Върхът на меча на Джейс се плъзна по-ниско, после още по-ниско, докато се спря върху сърцето на Валънтайн. Лицето на Джейс беше спокойно, като лицето на ангел, който изпълнява божествена присъда. — Имаш ли последни думи?
— Джонатан…
По ризата на Валънтайн, там, където беше острието, се появи кръв и пред вътрешния взор на Клеъри се появи Джейс в Ренуик, с трепереща ръка, нежелаещ да нарани баща си. И Валънтайн, който му се присмива. Забий камата. Осем сантиметра… може би десет. Това сега не беше същото. Ръката на Джейс беше стабилна. А Валънтайн изглеждаше уплашен.
— Последни думи — изсъска Джейс. — Кои са те?
Валънтайн вдигна глава. Черните му очи, когато погледна момчето пред себе си, бяха бездънни.
— Съжалявам — каза той. — Толкова съжалявам.
Той протегна ръка, сякаш с намерение да докосне Джейс — ръката му бе обърната с дланта нагоре, пръстите бяха разперени — и в този миг нещо сребърно изсвистя и се стрелна покрай Клеъри в тъмнината, подобно на куршум от огнестрелно оръжие. Тя усети раздвижването на въздуха с бузата си, докато нещото минаваше, а после Валънтайн го хвана във въздуха, дълъг и сребрист огнен език, който проблесна в ръката му, когато той го улови.
Това беше Мечът на смъртните. Той остави линия от черна светлина във въздуха, когато Валънтайн заби острието му в сърцето на Джейс.
Очите на Джейс се разшириха. По лицето му премина недоумяващо объркване; той сведе поглед към себе си, където Мелартак гротескно стърчеше от гърдите му — гледката бе повече нереална, отколкото ужасна, като излязла от кошмар, в който няма никаква логика.
После Валънтайн отдръпна ръката си, като измъкна меча от гърдите на Джейс по същия начин, по който би измъкнал кинжал от ножницата му. Сякаш досега крепен само от него, Джейс се отпусна на колене. Неговият меч се изплъзна от ръката му и тупна върху мократа земя. Той погледна надолу с недоумение, сякаш се чудеше защо го е държал или защо го е изпуснал. Отвори уста, като че ли да зададе въпрос, и кръвта шурна по брадичката му, като обагри и това, което беше останало от съдраната му риза.
Всичко, което се случи оттук нататък, Клеъри виждаше като на забавен кадър, сякаш времето се беше разтеглило. Тя видя как Валънтайн се отпуска на земята и взима в скута си Джейс, сякаш той е още съвсем малък и лек. Как го притиска към себе си и го залюлява, заровил лице в рамото му, и на Клеъри й се стори, че в този миг той дори плачеше, но когато вдигна глава, очите му бяха сухи.
— Сине — прошепна той. — Момчето ми.
Ужасяващата забавеност на времето се увиваше около Клеъри като стягащо се въже — тя виждаше как Валънтайн вдига Джейс и отмята кървавата коса от челото му. Как го носи, докато момчето умира и светлината в очите му угасва, и после как нежно полага на земята тялото на осиновения си син и кръстосва ръцете му на гърдите, сякаш за да прикрие зейналата там кървава рана.