— Ave… — започна той, сякаш възнамеряваше да произнесе прощалното слово над Джейс, да се сбогува като ловец на сенки, но гласът му прегракна и той рязко се обърна и тръгна към олтара.
Клеъри не можеше да помръдне. Едва дишаше. Чу биенето на собственото си сърце, чу хриптенето в пресъхналото си гърло. С ъгълчето на окото си видя как Валънтайн стои на брега на езерото, как кръвта капе от острието на Мелартак и пълни Бокала на смъртните. Той припяваше някакви думи, които тя не разбираше. Които не се и опитваше да разбере. Скоро всичко щеше да свърши и тя почти се радваше на това. Запита се дали ще й стигнат силите да се добере до мястото, където лежеше Джейс, да легне до него и да изчака всичко да приключи. Тя се взря в него, в безжизненото му тяло, положено на разровения кървав пясък. Очите му бяха затворени, лицето — спокойно; ако не беше дълбоката рана на гърдите му, тя би си помислила, че е заспал.
Но той не беше. Той бе ловец на сенки; беше загинал в битка; заслужаваше последна благословия. Ave atque vale. Тя изрече думите само с мърдане на устни. Но изведнъж спря и притаи дъх. Какво трябваше да каже? Здравей и сбогом, Джейс Уейланд? Но това не беше неговото име. Всъщност той никога не е имал собствено име, помисли си с мъка тя, просто са му дали името на мъртво дете, защото така е било угодно на плановете на Валънтайн към онзи момент. А в едно име има толкова много сила…
Тя рязко завъртя глава и се втренчи в олтара. Руните около него бяха започнали да горят. Това бяха призоваващи руни, назоваващи руни и свързващи руни. Те не се различаваха от тези, които държаха Итуриел затворен в избата под вилата на Уейланд. Противно на волята си, тя си спомни за начина, по който Джейс я погледна тогава, доверието в погледа му, вярата му в нея. Той винаги я бе възприемал като силна. Показваше й го с всяко свое действие, с всеки поглед и всяко докосване. Саймън също вярваше в нея, ала той я третираше по-скоро като нещо крехко, сякаш бе направена от фино стъкло. Докато Джейс се отнасяше с нея като с равна, сякаш бе убеден, че ще понесе всичко — за него тя беше толкова силна, колкото и самият той.
Сега Валънтайн потапяше отново и отново кървавия си меч във водата на езерото, като редеше псалми ниско и забързано. Водата в езерото закипя, сякаш гигантска ръка прокарваше пръсти по повърхността й.
Клеъри затвори очи. Докато си спомняше как Джейс я бе погледнал в нощта, когато тя освободи Итуриел, не можеше да спре да си представя как би я погледнал сега, ако я видеше как се опитва да легне на пясъка до него, за да умре. Той не би одобрил държанието й. Би й се ядосал за това, че се е предала. Би бил толкова… разочарован.
Клеъри легна по корем на пясъка. Бавно запълзя, като си помагаше с коленете и вързаните си ръце. Блестящата лента около китките й гореше и пареше. От влаченето по земята ризата й се бе разкъсала и пясъкът жулеше оголения й корем. Но тя едва го усещаше. Беше трудна задача да се придвижваш по този начин — на гърба й, между плешките, изби пот. Когато най-после достигна кръга, образуван от руните, вече дишаше толкова тежко и шумно, та чак се ужаси, че Валънтайн може да я чуе.
Но той дори не се обърна. Държеше в една ръка Бокала на смъртните, в другата — Меча. Тя видя как той вдигна дясната си ръка, каза няколко думи, които бяха сякаш на гръцки, и хвърли Бокала. Като падаща звезда той полетя към водата на езерото и с лек плисък изчезна под повърхността й.
Кръгът от руни излъчваше лека топлина, подобно на полуугасен огън. Клеъри се изви, мъчейки се да вземе стилито си, което беше втъкнато в колана й. Остра болка прониза китките й, когато сключи пръсти около него; най-после го измъкна с глух стон на облекчение.
Понеже не можеше да раздели китките си, тя хвана несръчно стилито с две ръце. Изправи се на лакти и се втренчи надолу към руните. Усещаше топлината им по лицето си; те бяха започнали да блещукат като магическа светлина. Валънтайн бе вдигнал Меча, готов да хвърли и него, като изговаряше последните думи от призоваващото заклинание. С последен напън Клеъри заби върха на стилито в пясъка и без да трие руните, които бе начертал Валънтайн, но като прокарваше собствените си плетеници върху тях, тя започна да изписва нова руна върху онази, която символизираше името му. Тази руна й се стори толкова малка, толкова незначителна — нищо общо с могъщата и силна обединяваща руна, нищо общо със знака на Каин.