Но само за нея се сещаше. Изтощена, Клеъри се търколи встрани точно в мига, в който Валънтайн замахна и Мечът на смъртните полетя.
Мелартак профуча като стрела, черна и сребриста мъгла, която безшумно се сля с черното и сребристо езеро. Там, където падна той, се издигна огромен фонтан: цвете от платинена вода. Фонтанът се издигаше все по-високо и по-високо, като гейзер от разтопено сребро. Чу се силен звук от трошене, звук от чупене на лед, разбиване на ледник… а после сякаш езерото експлодира: сребърни капки, сипещи се като градушка във всички посоки.
И от тази градушка се появи ангелът. Клеъри не знаеше какъв точно очакваше да бъде той — нещо подобно на Итуриел, само че Итуриел беше съсипан от многото години пленничество и мъчения. Докато този ангел беше в разцвета на своята сила и слава. Когато се издигна от водата, очите й започнаха да парят, сякаш гледаше към слънцето.
Валънтайн отпусна ръцете си встрани. Гледаше прехласнато нагоре като човек, който вижда как се сбъдва най-голямата му мечта.
— Разиел — каза задъхано той.
Ангелът продължи да се издига, при което сякаш езерото спадаше, като в средата му се образуваше огромна мраморна колона. Най-напред от водата изплува главата му с развята коса, подобна на сребърни и златни нишки. После раменете, бели като камък, а след това и голото тяло… и Клеъри видя, че ангелът имаше начертани руни по цялото тяло, същите като на нефилимите, макар руните на Разиел да бяха златни и живи и се движеха по бялата му кожа като искри, прехвърчащи от огън. Ангелът беше някак едновременно огромен, и не по-голям от обикновен човек. Очите на Клеъри болезнено се опитваха да го обхванат целия. Докато той се издигаше, от гърба му излязоха криле и се разпериха широко над езерото, те също бяха златисти и с пера, като на всяко перо имаше по едно златисто втренчено око.
Беше колкото красиво, толкова и зловещо. Клеъри искаше да извърне поглед, но не биваше. Трябваше да гледа. Трябваше да гледа и заради Джейс, защото той самият не можеше.
Той изглежда по същия начин като на онези картини, помисли си тя. Ангелът, издигащ се от езерото, с Меча в едната ръка и Бокала в другата. И от двете реликви струи вода, но Разиел е сух, нито капка не блестеше по крилете му. Краката му, бели и боси, стъпваха по повърхността на езерото, като при движението си хвърляха малки пръски вода. Лицето му, красиво и нечовешко, беше сведено към Валънтайн.
И тогава той проговори.
Гласът му приличаше на плач, на вик и на музика едновременно. В него нямаше думи, но при все това всичко ясно се разбираше. Силата на дъха му едва не събори Валънтайн; той заби токовете на ботушите си в пясъка, главата му се изви назад, сякаш се движеше срещу вятър. Клеъри усети полъха от дъха на ангела да минава над нея: беше горещ като въздух, който излиза от пещ, и имаше екзотично ухание.
Минаха хиляда години, откакто за последно ме призоваха тук, каза Разиел. Тогава ме повика ловецът на сенки Джонатан и ме помоли да смеся кръвта си с кръвта на смъртните в Бокала и да създам раса от воини, които да прочистят земята от демоничния вид. Направих това, което той поиска от мен, и му казах да не очаква повече помощ от мен. Защо ме призова сега, нефилиме?
Валънтайн отвърна страстно:
— Изминаха хиляда години, славен небесен господарю, но демоничният вид е още тук.
А мен какво ме засяга това? За един ангел хиляда години са не повече от интервала между две мигвания с очи.
— Нефилимите, които ти създаде, бяха велика раса. Години наред те се биеха храбро, за да прочистят света от демоничната зараза. Но тяхната сила отслабна и в редиците им се промъкна корупция. Искам да ги върна към предишната им слава…
Слава ли? Ангелът прозвуча леко учуден, сякаш думата бе непозната за него. Славата принадлежи само на Бог.
Валънтайн не се поколеба.
— Клейвът, такъв, какъвто е създаден от първия нефилим, вече не съществува. Той се съюзи с долноземците, демоноподобните нечовеци, които полазиха този свят като червеи трупа на плъх. Искам да прочистя този свят, да унищожа всички долноземци и всички демони…
Демоните не притежават душа. Но другите същества, за които говориш, като децата на луната, на нощта, на Лилит и феите, те имат душа. Струва ми се, че твоите критерии за това, кое е човешко и кое не, са по-строги от нашите. Клеъри бе готова да се закълне, че гласът на ангела бе станал ироничен. Да не би да предизвикваш небесата като онази Утринна звезда, чието име носиш, ловецо на сенки?