— Не искам да предизвиквам небесата, съвсем не, господарю Разиел. По-скоро да се съюзя с тях…
За предизвиканата от теб война? Ние сме ангелско войнство, ловецо на сенки. Не можем да участваме в твоите мундански битки.
Когато Валънтайн отново проговори, той прозвуча почти обидено.
— Господарю Разиел, предполагам, че не бихте допуснали да има ритуал, с който да ви призоваваме, ако считахте, че не е редно да бъдете призоваван. Ние, нефилимите, сме ваши деца. Имаме нужда от водачеството ви.
Водачество ли? Сега ангелът звучеше изненадан. Едва ли си ме призовал за това. По-скоро изглежда, че целиш собствената си слава.
— Слава ли? — повтори дрезгаво Валънтайн. — Аз дадох всичко за тази кауза. Жена си. Децата си. Не пожалих дори синовете си. Дадох всичко, каквото имах, за това… всичко.
Ангелът трептеше във въздуха, свел поглед към Валънтайн, гледайки го със своите неземни, студени очи. Крилете му се движеха бавно, като облаци по небето. Най-после той рече:
Бог поиска от Авраам да пожертва сина си на олтар, подобен на този, за да провери кого обича повече Авраам — Исаак или Бог. Но от теб никой не е искал да жертваш сина си, Валънтайн.
Валънтайн сведе поглед към олтара в краката си, изпръскан с кръвта на Джейс, после отново погледна ангела.
— Ако трябва, ще ви принудя да ми съдействате — каза той. — Но признавам, че бих предпочел да е доброволно.
Когато ловецът на сенки Джонатан ме призова, каза ангелът, аз му дадох помощта си, защото видях, че мечтата му да освободи света от демоните е искрена. Той бленуваше за рай на земята. Но ти мечтаеш единствено за собствената си слава и не обичаш небесата. Доказателство за това е брат ми Итуриел.
Валънтайн пребледня.
— Но…
Мислиш ли, че нямаше да разбера? Ангелът се усмихна. Това беше най-ужасяващата усмивка, която Клеъри беше виждала. Вярно е, че господарят на кръга, който ти начерта, може да ме застави да му изпълня едно желание. Само че не ти си господарят.
Валънтайн го гледаше объркан.
— Господарю Разиел… няма кой друг…
О, има, каза ангелът. Това е дъщеря ти.
Валънтайн се завъртя. Клеъри, лежаща почти в несвяст на пясъка, сгърчила ръце от болка, го погледна непокорно. За миг очите им се срещнаха… и той я погледна, наистина я погледна, и тя си даде сметка, че баща й за пръв път я поглежда в лицето и я вижда. За пръв и единствен път.
— Клариса — каза той. — Какво си направила?
Клеъри протегна ръка и започна да пише с пръст по пясъка в краката си. Не руни чертаеше тя. Изписваше думи, думите, които той й беше казал, когато за пръв път бе видял какво може да прави, когато бе начертала руната, разбила кораба му.
MENE MENE TEKEL UPHARSIN.
Очите му се разшириха точно както се бяха разширили и очите на Джейс, преди да умре. Валънтайн пребеля като платно. Той бавно обърна лице към ангела, вдигна ръце в знак на молитва.
— Господарю Разиел…
Ангелът отвори уста и избълва. Или поне така се стори на Клеъри, че ангелът избълва искра от бял огън, подобна на горяща стрела. Стрелата полетя право напред мина над водата и се заби в гърдите на Валънтайн. Или може би „заби“ не беше точната дума — тя го проби, подобно на камък, минал през тънка хартия, като остави димяща дупка колкото юмрук. За миг Клеъри можеше да погледне през гърдите на баща си — видя езерото и огненото сияние, идващо от ангела.
Мигът отмина. Като отсечено дърво, Валънтайн се строполи на земята и остана да лежи неподвижно — устата му бе отворена в ням писък, невиждащите му очи — застинали завинаги в смайване от неочакваното предателство.
Това беше небесно правосъдие. Дано не си се изплашила много.
Клеъри погледна нагоре. Ангелът трептеше над нея, като кула от бял пламък, закриваща небето. Ръцете му бяха празни; Бокалът и Мечът на смъртните лежаха на брега на езерото.
Можеш да поискаш да ти изпълня едно желание, Клариса Моргенстърн. Какво да бъде то?
Клеъри отвори уста. Но от нея не излезе звук.
А, да, каза ангелът, и сега в гласа му имаше нежност. Руната. Многото очи по крилата му мигнаха. Нещо я докосна. Беше меко, по-меко от коприна или от какъвто и да е плат, по-тихо от шепот или от милване с перце. Такива си представяше облаците, ако бяха плат. Докосването бе придружено с някакъв лек мирис — приятен мирис, упойващ и сладък.