Болката изчезна от китките й. Вече отвързани, ръцете й се отпуснаха отстрани на тялото й. Паренето на тила й също беше изчезнало, както и тежестта в краката. Тя плахо се изправи на колене. Нищо не желаеше повече от това, да издрапа през окървавения пясък към мястото, където лежеше Джейс, да се добере до него и да легне до него, да обвие ръце около тялото му, макар той да бе мъртъв. Но гласът на ангела я спря; тя си спомни къде се намира, погледна втренчено нагоре към блестящата златиста светлина.
Битката при Брослиндското поле приключва. Със смъртта на Моргенстърн изчезна и властта му над демоните. Много от тях избягаха; останалите скоро ще бъдат унищожени. Точно в този момент нефилимите се приближават към брега на езерото. Ако имаш молба, ловецо на сенки, кажи я сега. Ангелът млъкна. И имай предвид, че не съм всемогъщ. Подбери мъдро желанието си.
Клеъри се поколеба… само за миг, но това беше най-дългият миг в живота й. Какво да поиска, трескаво се питаше тя, трябваше да е нещо… да няма болка или глад по света, или болести, или да настане световен мир. Но все пак тези неща едва ли са по силите на ангелите, иначе щяха вече да са ги направили. А и освен това се предполага, че хората сами би следвало да се борят за тези неща.
Така или иначе, нямаше значение. Имаше само едно нещо, за което искаше да помоли, едно-единствено нещо.
Тя вдигна очи към тези на ангела.
— Джейс — рече тя.
Лицето на ангела не трепна. Не можеше да разбере дали той възприема молбата й за добра или лоша, или дали — с внезапна тревога си помисли тя — изобщо ще я изпълни.
Затвори очи, Клариса Моргенстърн, рече ангелът.
Клеъри затвори очи. Не можеш да не се подчиниш на ангел, каквото и да означава това. Сърцето й лудо заби, тя се потопи в мрака зад клепачите си, напразно опитвайки се да не мисли за Джейс. Но лицето му постоянно изплуваше зад затворените й клепачи — не й се усмихваше, но я гледаше косо и тя виждаше белега на слепоочието му, ироничната извивка на устата му и сребристата резка на шията му, там, където го беше ухапал Саймън — всички белези и несъвършенства, които го правеха човека, когото обичаше повече от всичко на света. Джейс. Ярка светлина обагри видението й в алено и тя падна на пясъка по гръб, чудейки се дали е припаднала — или може би дори умряла, — но тя не искаше да умира, не сега, когато вижда толкова ясно лицето на Джейс пред себе си. Тя почти чуваше гласа му, дори сякаш произнасяше името й, така както й го шептеше в Ренуик.
Клеъри. Клеъри. Клеъри.
— Клеъри — каза Джейс. — Отвори очи.
Тя ги отвори.
Лежеше на пясъка в разкъсаните си, мокри и окървавени дрехи. Всичко си беше същото. С тази разлика, че ангелът беше изчезнал, а заедно с него и ослепителната бяла светлина, която бе осветявала мрака като ден. Тя се втренчи нагоре към нощното небе. В тъмнината белите звезди светеха като огледала и надвесен над нея, със светлина в очите, по-ярка от тази на всички звезди, беше Джейс.
Очите й жадно се впиха в него, във всяка част от него, от разрошената му коса до изцапаното с кръв, окаляно лице и очите, проблясващи над слоевете мръсотия; от синините, които се виждаха през разкъсаните ръкави, към зеещата, прогизнала в кръв риза, през която се показваше голата кожа — и там нямаше и следа, нито рана, която да показва къде го бе пронизал Мечът. Клеъри виждаше пулса на шията му и при вида на това едва не простря ръце към него, защото това означаваше, че сърцето му бие, което пък значеше, че…
— Ти си жив — прошепна тя. — Наистина си жив.
Тя плахо посегна да докосне лицето му.
— Беше тъмно — каза тихо той. — Нямаше нищо, освен сенки, аз също бях сянка и знаех, че съм мъртъв и че всичко е свършено, всичко. И после чух гласа ти. Чух, че произнасяш името ми, и това ме съживи.
— Не бях аз. — Гърлото на Клеъри беше свито. — Ангелът те съживи.
— Защото ти го помоли. — Той мълчаливо прокара пръсти по контурите на лицето й, сякаш за да се увери, че е истинска. — Можеше да поискаш всичко друго на света, но ти поиска мен.
Тя му се усмихна. Както беше мърляв, целият в кръв и кал, за нея той бе най-хубавото нещо, което изобщо някога беше виждала.