— Знаем — рече Изабел, като се тръшна на дивана. — Вече ни го каза поне пет пъти.
Алек, който си придаваше важност, не й обърна внимание.
— Джейс, ти домъкна вампира тук, така че той е твоя грижа. Не му позволявай да излиза.
Вампирът, помисли си Саймън. Като че ли Алек не знаеше името му. Не толкова отдавна на същия този Алек му бе спасил живота. А сега бе просто „вампирът“. Дори и за Алек, който имаше склонност да изпада в странни настроения, това поведение беше отвратително. Може би беше свързано с факта, че е в Идрис. Може би тук Алек изпитваше повече нужда да се изтъкне като ловец на сенки.
— За това ли ме накара да сляза тук? За да ми кажеш да не пускам вампира да излиза? Това си го знам и без да ми го казваш. — Джейс се отпусна на дивана до Ейлийн, на която изглежда й стана приятно. — По-добре отивай бързо в Гард и се връщай, че без твоите напътствия един Господ знае какви ще ги свършим.
Алек изгледа Джейс снизходително.
— Не се карайте. Ще се върна след половин час. — Той изчезна през един свод, който водеше към дълъг коридор. Някъде в далечината се чу затръшване на врата.
— Не го дразни — рече Изабел, като погледна строго Джейс. — Наистина му повериха отговорността за нас.
Саймън не можеше да не забележи колко близо е седнала Ейлийн до Джейс, раменете им се докосваха, макар че на дивана имаше достатъчно място.
— Хрумвало ли ви е, че в предишния си живот Алек може да е бил старица с деветдесет котки, която крещи на съседските деца да не газят ливадата й? Защото на мен ми е хрумвало — рече той и Ейлийн се изкикоти. — Само защото е единственият, който може да отиде в Гард…
— Какво е това Гард? — попита Саймън, на когото му беше писнало да не разбира за какво говорят всички.
Джейс го погледна. Изражението му беше хладно, недружелюбно, а ръката му беше върху тази на Ейлийн, която, от своя страна, бе на бедрото й.
— Седни — рече той, като махна с ръка към един фотьойл. — Или ще висиш в ъгъла като прилеп?
Страхотно. Сега пък прилеп. Саймън се настани неудобно във фотьойла.
— Гард е официалното място за заседания на Клейва — рече Себастиян, който явно се смили над Саймън. — Там се създава Законът и там е резиденцията на консула и инквизитора. Когато Клейвът заседава, само възрастни ловци на сенки имат право да присъстват в сградата.
— Да заседава ли? — попита Саймън, като се сети какво бе казал Джейс преди малко, докато бяха горе. — Искаш да кажеш… нали не е заради мен?
Себастиян се засмя.
— Не. Заради Валънтайн и Реликвите на смъртните. Затова всички са тук. Да обсъдят какво ли ще предприеме Валънтайн оттук нататък.
Джейс нищо не каза, но при споменаването на името на Валънтайн лицето му се изопна.
— Ами, сега той би следвало да търси Огледалото — рече Саймън. — Нали това е третата Реликва на смъртните? То тук в Идрис ли е? Затова ли всички са тук?
Настъпи кратко мълчание, след което Изабел отговори:
— Работата е там, че никой не знае къде е Огледалото. Всъщност, никой не знае какво представлява то.
— Нали е огледало — каза Саймън. — Виждали сте — отразява и е от стъкло. Поне така предполагам.
— Това, което иска да каже Изабел — рече любезно Себастиян, — е, че никой не знае нищо за Огледалото. За него се говори много в легендите на ловците на сенки, но никъде не се споменава нещо по-конкретно, като как изглежда, например, или най-важното, какво е действието му.
— Знаем, че Валънтайн го иска — каза Изабел, — но това не ни помага особено, защото никой не знае къде е то. Може би Мълчаливите братя са имали някаква представа, но Валънтайн ги уби всички. Ще мине доста време, преди отново да се появят Мълчаливи братя.
— Всички? — изненада се Саймън. — Мислех, че е убил само тези в Ню Йорк.
— Градът от кости не се намира в Ню Йорк — рече Изабел. — Той е нещо подобно на… спомняш ли си входа на двореца на феите в Сентръл парк? Това, че входът е там, не означава, че самият дворец е под парка. Същото е и с Града от кости. Към него има най-различни входове, но самият град… — Изабел млъкна, когато Ейлийн с бързо движение й направи знак да спре. Саймън премести поглед от лицето й към това на Джейс, а после и към това на Себастиян. По всички тях имаше едно и също предпазливо изражение, сякаш току-що бяха разбрали какво правят: издават на един долноземец тайни на нефилимите. На един вампир. Не точно враг, но определено някой, на когото не може да се има доверие.