Клеъри се отлепи от стената, хвана дръжката на вратата и широко я отвори. Ярка слънчева светлина нахлу в коридора. Джослин запримигва на острата светлина, очите й бяха приковани в дъщеря й.
— Ако не настигнеш Люк — каза Клеъри, като натъртваше на всяка дума, — аз лично ще те убия.
За миг Джослин се стъписа. После се усмихна.
— Е — рече тя, — щом така поставяш нещата.
Миг по-късно тя вече беше излязла и се носеше надолу по пътеката край канала към Залата на Съглашението. Клеъри затвори вратата и се облегна на нея.
Аматис се подаде от всекидневната и се втурна покрай нея към прозореца, облегна се на перваза и тревожно се загледа през стъклото.
— Мислиш ли, че ще успее да го настигне, преди да е стигнал залата?
— Майка ми прекара половината си живот в това, да тича след мен — каза Клеъри. — Движи се доста бързо.
Аматис погледна към нея и й се усмихна.
— О, това ми напомня — каза тя. — Джейс се отби да говори с теб. Мисля, че се надява да те види на тържеството довечера.
— Така ли? — каза замислено Клеъри. Дали пък да не помоли. Който не рискува, не печели. — Аматис — каза тя, а сестрата на Люк се извърна от прозореца и я загледа с любопитство.
— Да?
— Онази твоя сребриста рокля в сандъка — каза Клеъри. — Може ли да ми я заемеш?
Улиците вече бяха започнали да се изпълват с хора, когато Клеъри прекосяваше града обратно към дома на семейство Лайтууд. Беше по здрач и лампите светваха с бледа светлина. Букети от познатите бели цветя висяха от кошници по стените и изпълваха въздуха с чуден аромат. На вратите на къщите, покрай които минаваше, горяха тъмнозлатисти огнени руни; тези руни описваха победата и веселието.
По улиците бяха наизлезли ловци на сенки. Никой не носеше униформа, всички бяха облечени в най-различни премени — от модерни до старинни от всякакви исторически епохи. Нощта беше необикновено топла, така че малцина бяха облекли палта, затова пък имаше много жени, които бяха облечени, както се стори на Клеъри, с бални рокли, чиито обемисти поли се влачеха по улиците. Една дребна тъмна фигура прекоси пътя й, когато зави по улицата на семейство Лайтууд, и тя видя, че това беше Рафаел, хванал за ръка една висока тъмнокоса жена с червена коктейлна рокля. Той погледна през рамо и се усмихна на Клеъри — усмивка, която я накара да потрепери, и тя си помисли колко е вярно това, че понякога наистина има нещо чуждоземско у долноземците, нещо чуждоземско и плашещо. От друга страна пък, не всичко плашещо е задължително лошо.
При все това, относно Рафаел тя имаше известни съмнения.
Входната врата на дома на семейство Лайтууд беше отворена и част от семейството вече бяха излезли на тротоара. Тук бяха Мерис и Робърт Лайтууд, които разговаряха с още двама възрастни. Когато се обърнаха, Клеъри с известна изненада откри, че това са семейство Пенхалоу, родителите на Ейлийн. Мерис й се усмихна; тя бе облечена с елегантен тъмносин копринен костюм, косата й бе опъната назад, откривайки строгото лице, прихваната с дебела сребриста лента. Тя толкова приличаше на Изабел, че на Клеъри й се прииска да се пресегне и да сложи лъка на рамото й. Мерис все още изглеждаше толкова тъжна, независимо че се усмихваше, и Клеъри си помисли: Тя си спомня за Макс, също като Изабел, и си мисли колко много би харесал той всичко това.
— Клеъри! — Изабел се спусна по парадните стълби, тъмната й коса се развяваше зад нея. Не беше облякла нито единия от тоалетите, които бе показала на Клеъри, вместо това носеше искрящо златиста сатенена рокля, която обгръщаше тялото й като затворено венчелистче на цвете. Беше обута със сандали с метални остри токчета и Клеъри си спомни как веднъж Изабел беше казала колко много обича токчета, и й стана смешно. — Изглеждаш фантастично.
— Благодаря. — Клеъри подръпна несъзнателно прозрачната материя на сребристата рокля. За пръв път беше така момичешки облечена. Раменете й бяха непокрити и тя непрекъснато усещаше допира на косата си по голата си кожа, като с мъка удържаше порива си да си наметне някоя жилетка или суитчър. — Ти също.
Изабел се наведе и прошепна в ухото й:
— Джейс го няма.
Клеъри се отдръпна назад.
— Тогава къде…?
— Алек каза, че може да е на площада, където ще има фойерверки. Съжалявам… нямам представа какво става с него.
Клеъри сви рамене, като се опитваше да прикрие разочарованието си.
— Няма проблем.
Алек и Ейлийн се появиха от къщата след Изабел. Ейлийн беше с яркочервена рокля, което правеше косата й поразително черна. Алек беше облечен както обикновено, с пуловер и тъмен панталон, макар че Клеъри трябваше да признае, че пуловерът беше поне без видими дупки. Когато се усмихна на Клеъри, тя с изненада откри, че той изглежда някак различен. По-ведър някак си, сякаш от раменете му се беше смъкнал товар.