— Клеъри! — Беше майка й, която й се усмихваше… и Люк до нея, хванати за ръка. Джослин не бе облякла празнични дрехи, а носеше джинси и широка риза, която поне не беше изцапана с боя. Но от начина, по който я гледаше Люк, не можеше да се заключи друго, освен, че е перфектна. — Радвам се, че най-после те намерихме.
Клеъри се усмихна дяволито на Люк.
— Е, значи няма да се местиш в Идрис, така ли?
— Естествено — каза той. Никога не го бе виждала толкова щастлив. — Тук правят ужасни пици.
Джослин се засмя и се отдръпна, за да поговори с Аматис, която се любуваше на някакви стъклени топки, пълни с променящ цвета си дим. Клеъри погледна Люк.
— Наистина ли щеше да напуснеш Ню Йорк, или го каза само за да я накараш най-после да вземе решение?
— Клеъри, шокиран съм, че изобщо ти хрумна такова нещо. — Той се усмихна дяволито, после внезапно стана сериозен. — Ти си съгласна, нали? Знам, че това е голяма промяна в живота ти… мислех да ви предложа с майка ти да се преместите при мен, понеже вашият апартамент сега е необитаем…
Клеъри изсумтя.
— Голяма промяна ли? Та моят живот вече напълно се промени. При това няколко пъти.
Люк погледна към Джейс, който ги наблюдаваше от мястото си до стената. Джейс им кимна и устните му се извиха в усмивка.
— Предполагам, че е така — каза Люк.
— Промените са хубаво нещо — каза Клеъри.
Люк вдигна ръка. Руната на обединението бе избледняла, както и останалите, но по кожата му все още личаха издайническите й линии — белег, който никога нямаше да изчезне напълно. Той погледна замислено знака.
— Така е.
— Клеъри! — извика Изабел от стената. — Фойерверки!
Клеъри потупа леко Люк по рамото и отиде да се присъедини към приятелите си. Те бяха насядали в редица покрай стената: Джейс, Изабел, Саймън, Мая и Ейлийн. Тя застана до Джейс.
— Не виждам никакви фойерверки — каза шеговито-намръщено на Изабел.
— Имай търпение, скакалец — каза Мая. — Хубавите неща спохождат онези, които умеят да чакат.
— Винаги съм си мислел, че хубавите неща идват при тези, които действат, а не чакат — каза Саймън. — Не е чудно, че животът ми е толкова объркан.
— В твоя случай „объркан“ е много смекчено — рече Джейс, но беше очевидно, че е разсеян. Той се пресегна и привлече Клеъри към себе си, по-скоро машинално, като по навик. Тя се облегна на рамото му и вдигна поглед към небето. Нищо не светеше там, освен демоничните кули, които осветяваха мрака с мека сребристобяла светлина.
— Къде беше? — попита той, толкова тихо, че само тя можа да чуе въпроса.
— Кралицата на феите поиска услуга от мен — каза Клеъри. — И ми предложи услуга в замяна. — Джейс се напрегна. — Спокойно. Отказах й.
— Не са много хората, които ще откажат услуга от кралицата на феите — каза Джейс.
— Казах й, че не се нуждая от услугата й — рече Клеъри. — Казах й, че имам всичко, което искам.
Джейс леко се засмя и плъзна ръка по ръката й нагоре към рамото; пръстите му неволно се заиграха с верижката около шията й и Клеъри сведе поглед към блестящия сребърен пръстен над роклята си. Тя носеше пръстена на Моргенстърн, откакто Джейс й го беше оставил, но понякога се чудеше защо. Наистина ли искаше да си спомня за Валънтайн? Но пък, от друга страна, беше ли редно да го забрави?
Не можеш да изтриеш всичко, за което си спомняш с болка. Тя не можеше да забрави нито Макс, нито Мадлен, нито Ходж, инквизиторката или дори Себастиян. Всеки спомен беше ценен; дори лошият. Валънтайн бе искал да забрави: да забрави, че светът се променя, а заедно с него и ловците на сенки… да забрави, че долноземците имат душа, а всички души са важни за целостта на този свят. Той бе предпочел да мисли само за това, което отличава ловците на сенки от долноземците. Но това, което го погуби, бе именно общото между тях.
— Клеъри — каза Джейс, като я изтръгна от унеса й. Той я обгърна по-плътно с ръце и тя вдигна глава. Множеството нададе радостни викове, когато се изстреля първата ракета. — Погледни.
Тя погледна точно когато фойерверките се пръснаха в дъжд от искри… искри, които при падането си обагряха облаците, чертаейки линии от златен огън, сякаш ангели падаха от небето.