— Но нали и семейство Лайтууд ще бъдат там. И Джейс. Те ще ти помагат. Искам да кажа, Джейс ти е обещал, че ще ти помогне, нали? Нали няма да те остави да се оправяш сама?
— Разбира се, че ще ми помогне — каза Клеъри. — И разбира се, че няма да ме изостави. Той подкрепя решението ми.
Но това беше лъжа, както тя много добре знаеше.
След като бе говорила с Мадлен в болницата, Клеъри отиде право в Института. Джейс беше първият човек, на когото разказа тайната за майка си, още преди да я каже дори на Люк. А той стоеше и я гледаше втренчено, като ставаше все по-блед и по-блед, докато тя говореше и сякаш колкото повече му обясняваше как възнамерява да спаси майка си, толкова повече кръвта се оттегляше от лицето му.
— Няма да отидеш — каза той веднага, след като тя приключи. — Ако трябва, ще те вържа и ще седна върху теб, докато не си избиеш от главата идеята да ходиш в Идрис.
Клеъри почувства думите му като шамар. Мислеше, че той ще е доволен. Беше пробягала целия път от болницата до Института, за да му разкаже, а той стоеше в коридора и я гледаше смъртно разярен.
— Но вие ще ходите.
— Да, ние ще ходим. Ние трябва да отидем. Клейвът свиква всички свои действащи членове, които имат право на глас, в Идрис за голямо заседание на съвета. Ще се гласува как да се постъпи по случая с Валънтайн и понеже ние сме последните, които са го видели…
Клеъри не го слушаше.
— Ами щом така и така ще ходите, защо и аз да не дойда с вас?
Директността на въпроса й сякаш го раздразни още повече.
— Защото там не е безопасно за теб.
— О, а нима тук е безопасно? През изминалия месец животът ми вися на косъм поне дузина пъти и всеки път бях не другаде, а именно тук, в Ню Йорк.
— Това е, защото Валънтайн се бе съсредоточил върху двете реликви на смъртните, които бяха тук — процеди през зъби Джейс. — Сега той ще фокусира вниманието си върху Идрис, всички знаем това…
— Вече в нищо не можем да бъдем сигурни — каза Мерис Лайтууд. Тя бе стояла в сянката на коридора и не я бяха забелязали; сега пристъпи напред, в ярко осветеното антре. По лицето й личаха явни признаци на преумора. По време на битката миналата седмица съпругът й, Робърт Лайтууд, беше ранен от демони и оттогава се нуждаеше от грижи. Клеъри можеше да си представи каква умора означава това, — а и Клейвът желае да се срещне с Клариса. Знаеш това, Джейс.
— Клейвът да си гледа работата.
— Джейс — Мерис прозвуча съвсем родителски. — Мери си приказките.
— Клейвът може да иска много неща — поправи се Джейс. — Но това не означава, че ще ги получи.
Мерис го погледна така, сякаш знаеше точно какво има предвид, но не е съгласна с това.
— Клейвът често има право, Джейс. Не е нелогично да искат да говорят с Клеъри, след всичко, което й се е случило. Това, което тя може да им каже…
— Аз ще им кажа всичко, което ги интересува — каза Джейс. Мерис въздъхна и обърна сините си очи към Клеъри.
— Правилно ли съм разбрала, че искаш да отидеш в Идрис?
— Само за няколко дни. Няма да създавам неприятности — каза Клеъри, като на свой ред погледна настоятелно към Мерис, без да обръща внимание на нажежения гневен поглед на Джейс. — Кълна се.
— Въпросът не е дали ще създаваш неприятности, а дали ще искаш да се срещнеш с Клейва, докато си там. Те ще пожелаят да говорят с теб. Ако откажеш се съмнявам, че ще ти разрешат да дойдеш с нас.
— Не… — започна Джейс.
— Ще се срещна с Клейва — прекъсна го Клеъри, макар от самата мисъл за това да я побиваха тръпки. Единственият представител на Клейва, когото познаваше, беше инквизиторката, от чийто престой тук никак не остана очарована.
Мерис потърка слепоочията си с върха на пръстите си.
— Значи е решено. — Но не прозвуча като да е решено. Тя звучеше напрегнато и несигурно като опъната до скъсване струна на цигулка. — Джейс, изпрати Клеъри и после ела при мен в библиотеката. Трябва да говоря с теб.
Мерис отново се скри в сенките, без да каже и дума за сбогуване.