Люк крачеше пред нея с уверена стъпка. От време на време й посочваше някоя забележителност, обяснявайки с мрачен глас, сякаш бе най-отегченият екскурзовод на света.
— Току-що преминахме равнината Брослинд — рече той, когато отново изкачиха едно възвишение и видяха преплетените тъмни дървета, които се разрастваха на запад, където слънцето висеше ниско на небето. — Това е гората. Навремето дърветата са покривали по-голямата част от низините в страната. Много от тях са били изсечени, за да се прокара път към града… и да се прогонят вълчите глутници и сборищата от вампири, които са се ширели тук. Брослиндската гора винаги е била скривалище на долноземците.
Няколко километра вървяха смълчани по пътя, който се виеше покрай гората и после рязко завиваше. Дървета сякаш свършиха изведнъж и над тях се извиси скала. След като я заобиколиха, Клеъри изумено примигна — ако не я лъжеха очите, долу имаше къщи. Малки, бели редици от къщи спретнати като в селце от приказките.
— Пристигнахме! — възкликна тя и хукна напред, но когато установи, че Люк не я следва, спря. Обърна се и го видя застанал насред прашния път и клатещ глава.
— Не — каза той, като тръгна към нея. — Това не е Аликанте.
— Тогава може би е някой по-малък град? Но ти каза, че няма никакви градове наблизо…
— Това е гробище. Градът от кости на Аликанте. Или си мислеше, че Мълчаливият град в Ню Йорк е единственото ни гробище? — Люк звучеше тъжно. — Това е некрополът, мястото, където погребваме тези, които са починали в Идрис. Сама ще се увериш. Нашият път към Аликанте минава през него.
Клеъри не беше стъпвала в гробище, откакто Саймън бе умрял, и докато минаваха покрай мавзолеите по тесните алеи, приличащи на бели ленти, споменът предизвика тръпки до мозъка на костите й. Явно някой се грижеше за това място. Мраморът блестеше като току-що излъскан, а тревата бе равно подрязана. Тук-там върху гробовете бяха положени букети бели цветя. В началото си помисли, че са лилии, но имаха някакъв непознат аромат, който я накара да се зачуди дали не е специфичен за Идрис.
Всички гробници приличаха на малки къщички. Някои дори имаха метални или телени порти, а на входовете бяха издълбани имената на семейства ловци на сенки. КАРТРАЙТ, МЕРИУЕДЪР, ХАЙТАУЪР, БЛЕКУЕЛ, МИДУИНТЪР. Пред едно име тя се спря: ХЕРОНДЕЙЛ.
Обърна се и погледна Люк.
— Това е името на инквизиторката.
— Това е гробницата на семейството й. Виж. — Той посочи белите букви, издълбани в сивия мрамор до вратата. Това бяха имена: МАРКУС ХЕРОНДЕЙЛ, СТИВЪН ХЕРОНДЕЙЛ. И двамата бяха умрели в една и съща година. Колкото и да мразеше инквизиторката, Клеъри усети чувство на състрадание, което не можеше да овладее. Да загубиш съпруга си и сина си в рамките на толкова кратко време… Под името на Стивън имаше някакви думи на латински: AVE ATQUE VALE.
— Какво означава това? — попита Клеъри, като се обърна към Люк.
— Означава „Здравей и сбогом“. От стихотворение на Катул. Някога нефилимите са го казвали на погребенията или когато някой загине в битка. Но хайде… по-добре да не мислим за това, Клеъри. — Люк докосна рамото й и леко я избута към изхода на гробището.
Може би е прав, помисли си Клеъри. Може би е по-добре да не мисли точно сега за смъртта. Тя се опитваше да не гледа, докато излизаха от гробището. Почти бяха стигнали до желязната врата в другия му край, когато забеляза малък мавзолей, който се издигаше като бяла отровна гъба в сянката на разлистен дъб. Името над вратата я порази, сякаш беше светлинен надпис.
ФЕЪРЧАЙЛД.
— Клеъри… — Люк посегна към нея, но тя вече беше хукнала напред. Той въздъхна и я последва в сянката на дървото, където тя стоеше вцепенена и четеше имената на бабите и дядовците и прабабите и прадядовците, които не бе и подозирала, че има. АЛОИС ФЕЪРЧАЙЛД. АДЕЛ ФЕЪРЧАЙЛД, родена НАЙТШЕЙД. ГРЕНВИЛ ФЕЪРЧАЙЛД. А най-отдолу и имената: ДЖОСЛИН МОРГЕНСТЪРН, родена ФЕЪРЧАЙЛД.
Вълна от студ заля Клеъри. При вида на името на майка си тя сякаш се пренесе в кошмарите, които понякога я спохождаха и в които погребват майка й, а на нея никой не й казва какво се е случило или как е умряла.