Клеъри гледаше втренчено след нея с усещането, че току-що я бяха облели с ледена вода. Алек и Изабел изглежда много обичаха майка си и Мерис определено не беше лош човек, но не можеше да се нарече сърдечна.
Джейс стисна устни.
— Видя ли сега какво направи.
— Трябва да отида в Идрис, независимо дали можеш да ме разбереш — каза Клеъри. — Трябва да го направя заради майка ми.
— Мерис има твърде голямо доверие на Клейва — рече Джейс. — Мисли си, че са безгрешни, а аз не мога да я убедя в противното, защото… — той внезапно млъкна.
— Защото ще звучиш като Валънтайн.
Тя очакваше той да избухне, но единственото, което каза, бе:
— Никой не е безгрешен. — Той протегна ръка и натисна с показалеца си бутона на асансьора. — Дори и Клейвът.
Клеъри скръсти ръце на гърдите си.
— Наистина ли това е причината, поради която не искаш да дойда? Това, че не е безопасно?
По лицето му пробяга изненада.
— Какво имаш предвид? Каква друга причина да има, че да не искам да дойдеш?
Тя се поколеба.
— Ами… — Защото ти ми каза, че вече нямаш чувства към мен и сега ти е неловко, защото аз продължавам да имам към теб. И мога да се обзаложа, че знаеш това.
— Защото не искам да влача навсякъде със себе си малката си сестричка? — в гласа му имаше язвителна нотка, донякъде подигравка, а се усещаше и нещо друго. Асансьорът изскърца и спря. Клеъри отвори вратата, влезе вътре и се обърна към Джейс.
— Не отивам, защото и ти ще ходиш. Отивам, защото искам да помогна на майка си. На нашата майка. Трябва да й помогна. Не разбираш ли? Ако не го направя, тя може да не се събуди. Поне малко трябва да те интересува.
Джейс сложи ръце на раменете й, върховете на пръстите му докоснаха голата й кожа по ръба на яката, което предизвика у нея неясно и неконтролируемо потреперване. Клеъри неволно забеляза, че под очите му има сенки и бузите му бяха хлътнали. На фона на черния пуловер, с който бе облечен, осеяната му със знаци кожа се открояваше още повече, както и тъмните мигли. Той беше като черно-бяла скица с цветни акценти, като онези портрети, състоящи се от черни, бели и сиви тонове, с тук-там златни петна на очите му, например, за основен цвят…
— Остави на мен. — Гласът му беше тих, припрян. — Аз мога да й помогна вместо теб. Само ми кажи къде да отида и кого да търся. Ще разбера това, което ти трябва.
— Магьосникът казал на Мадлен, че само аз мога да отида. Той ще очаква дъщерята на Джослин, а не сина на Джослин.
Джейс стисна раменете й.
— Тогава й кажи, че има промяна в плановете. Аз ще отида, не ти. Не ти.
— Джейс…
— Ще направя всичко, което е необходимо — каза той. — Всичко, което кажеш, ако обещаеш да останеш тук.
— Не мога.
Той я пусна, сякаш тя го беше отблъснала.
— Защо не можеш?
— Защото — рече тя, — тя е моя майка, Джейс.
— Както и моя. — Гласът му беше студен. — Всъщност, защо Мадлен не каза за това и на двамата? Защо го каза само на теб?
— Ти знаеш защо.
— Защото — рече той и този път прозвуча още по-студено, — за нея ти си дъщерята на Джослин. А аз винаги ще си остана сина на Валънтайн.
Той остави вратата на асансьора да се затръшне помежду им. За миг тя гледаше втренчено през нея — решетката на вратата разделяше лицето му на множество ромбоидни фигури, обрамчени в метал. Едно златисто око я гледаше през един от ромбовете и гневно проблясваше.
— Джейс… — започна тя.
Но асансьорът рязко потегли надолу, клатейки се и скърцайки, като я понесе към мрачната тишина на катедралата.
— Земята вика Клеъри. — Саймън размаха ръка пред очите. — Тук ли си?
— О, извинявай. — Тя се изправи в седнало положение, като разтърси глава, за да се освободи от спомена. Май тогава за последно се видяха с Джейс. Когато после се опитваше да му се обади, той не си вдигаше телефона, и тя трябваш да уговаря пътуването си със семейство Лайтууд, използвайки по принуда Алек за посредник, което беше крайно неловко. Горкият Алек бе притиснат между Джейс и майка си и все внимаваше да не сгафи. — Каза ли нещо?
— Само това, че ми се струва, че Люк се прибира — каза Саймън и скочи от бюрото, точно когато вратата на спалнята се отвори. — Ето го и него.
— Здравей, Саймън. — Люк звучеше спокойно, може би леко уморено. Беше облечен в износено дочено яке, фланела и вехт панталон от рипсено кадифе с крачоли, втъкнати в ботушите, които от своя страна вероятно са били нови преди десет години. Очилата му бяха вдигнати нагоре в кестенявата му коса, която, както забеляза Клеъри, се беше прошарила още повече. Той носеше правоъгълен пакет под мишница, вързан със зелена панделка. Подаде го на Клеъри. — Взех ти нещо за пътуването.