— Нямаше нужда! — запротестира Клеъри. — Ти направи толкова много… — тя се сети за дрехите, които й беше купил, понеже всичко, което имаше, беше унищожено. Беше й дал нов телефон и нови принадлежности за рисуване, без изобщо да го е молила за това. Почти всичко, което притежаваше в момента, й бе подарено от Люк. А дори не си съгласен да замина. Това последното остана да виси неизречено между тях.
— Знам. Но го видях и е се сетих за теб. — Той й подаде кутията.
Беше увита в пластове луксозна хартия. Клеъри бръкна между тях, ръката й напипа нещо меко, подобно на котешка козина. Тя тихо възкликна. Беше тъмнозелено кадифено палто, старомодно, със златист копринен хастар, месингови копчета и голяма качулка. Тя го разгърна на скута си и нежно прокара ръце по мекия плат.
— Това е в стила на Изабел — възкликна тя. — Прилича на пътна пелерина, с каквито ходят ловците на сенки.
— Именно. Сега ще трябва да се обличаш предимно като тях — каза Люк. — Кога ще пристигнеш в Идрис?
Тя вдигна поглед към него.
— Искаш да изглеждам като една от тях?
— Клеъри, ти си една от тях. — В усмивката му имаше тъга. — Пък и знаеш как третират пришълците. Трябва да се възползваш от всичко, което ти дава възможност да се впишеш в обстановката…
Саймън издаде странен звук и Клеъри виновно го погледна — почти беше забравила за присъствието му. Той демонстративно гледаше часовника си.
— Ще тръгвам.
— Но ти едва сега дойде! — възрази Клеъри. — Мислех, че ще поизлезем, ще гледаме филм или нещо…
— Имаш да стягаш багаж. — Саймън се усмихна, лъчезарно, като слънце след дъжд. Почти я заблуди, че всичко с него е наред. — Ще мина по-късно да се сбогуваме, преди да тръгнеш.
— Е, хайде — настояваше Клеъри. — Остани…
— Не мога. — Тонът му бе категоричен. — Имам среща с Мая.
— О, страхотно — каза Клеъри. Мая е хубава, помисли си тя. Умна, симпатична. Освен това е върколак. Върколак, увлечен по Саймън. Но може би така е и редно да бъде. Вероятно неговата нова приятелка трябва да е долноземец. В крайна сметка, сега самият той бе долноземец. Технически погледнато, той дори не биваше да се движи в компанията на ловец на сенки като Клеъри. — Тогава, по-добре тръгвай.
— Да, и аз така мисля. — Тъмните очи на Саймън бяха непроницаеми.
Това беше нещо ново — преди тя винаги разгадаваше какво се случва със Саймън. Запита се дали това не беше някакъв страничен ефект на вампирството му или имаше нещо друго. — Довиждане — каза той и се наведе да я целуне по бузата, като отметна косата й с ръка. После се спря и се отдръпна, сякаш нещо се колебаеше. Тя се намръщи изненадано и преди да успее да каже нещо, той беше излязъл през външната врата, като мина покрай Люк. Секунда по-късно чу как външната врата се затръшна.
— Държи се толкова странно — възкликна тя, като притисна кадифеното палто към себе си. — Мислиш ли, че е заради вампирството му?
— Не съм убеден. — Люк сякаш леко се развесели. — Превръщането ти в долноземец не променя автоматично начина, по който си свикнал да чувстваш нещата, или хората. Дай му време. Та ти скъса с него.
— Не аз скъсах с него, а той с мен.
— Защото ти не си влюбена в него. За Саймън е доста мъчително и мисля, че се държи идеално. Мнозина тийнейджъри на негово място щяха да се цупят или да обикалят около прозореца ти с надут до дупка касетофон.
— Никой в днешно време няма касетофон. Да не сме в осемдесетте. — Клеъри стана от леглото и облече палтото. Закопча го до шията, наслаждавайки се на мекия допир на кадифето. — Просто искам Саймън отново да се държи нормално. — Тя се погледна в огледалото и остана приятно изненадана.
Червената й коса се открояваше на зеленото, което подчертаваше и цвета на очите й. Тя се обърна към Люк.
— Как ме намираш?
Той се беше облегнал на вратата с ръце в джобовете. Когато я погледна, по лицето му премина сянка.
— Майка ти имаше абсолютно същото палто, когато беше на твоите години — каза само той.
Клеъри стисна маншетите на палтото, заравяйки пръстите си в мекия му пух. При споменаването на майка й, съчетано с тъжния вид на Люк, и се доплака.