— Ще отидем да я видим по-късно днес, нали? — попита тя. — Искам да се сбогувам с нея преди да тръгна, и да й разкажа… да й разкажа какво смятам да правя. Да й кажа, че ще се оправи.
Люк кимна.
— Ще отидем в болницата по-късно днес. И, Клеъри?
— Какво? — Направо не й се искаше да го поглежда, но за свое облекчение, когато го направи, тъгата в очите му беше изчезнала.
Той се усмихна.
— „Нормалното“ не е чак толкова страхотно.
Саймън погледна към листчето в ръката си, после към катедралата, очите му се присвиха срещу следобедното слънце. Институтът се извисяваше нагоре в синьото небе, облицован с гранит с изсечени в него островърхи прозорци и обиколен с висока каменна стена. Водоливникът1 гледаше заплашително от своя корниз, сякаш се опитваше да го прогони от вратата. Сградата не изглеждаше така, както когато я беше видял за първи път, неприветлива и в руини, но магическият прах не действаше на долноземци. Мястото ти не е тук. Думите бяха груби, разяждащи като киселина. Саймън се питаше дали водоливникът му ги беше нашепнал или гласът материализираше собствените му мисли. Това е църква, а ти си прокълнат.
— Млъквай — промърмори едва чуто той. — Пък и мен църквите не ме засягат. Аз съм евреин.
В каменната стена беше изсечена филигрирана желязна врата. Саймън докосна с ръка резето, като очакваше едва ли не кожата му болезнено да изгори, но нищо не се случи. Изглежда, сама по себе си, вратата не беше свещена. Той я бутна да се отвори и беше вече преполовил напуканата каменна пътека, водеща до входната врата, когато чу наблизо гласове, някои от които му се сториха познати.
Или може би не бяха толкова близо. Той почти бе забравил колко се бяха изострили слуха и зрението му, от както беше преобразен. Гласовете се чуваха така, сякаш бяха току зад рамото му, но когато тръгна по тясната пътека покрай Института, видя, че хората са доста по-нататък, чак в другия край на двора. Тук тревата растеше буйно и почти закриваше разклонените пътеки, които минаваха покрай това, което някога вероятно са били грижливо подредени розови храсти. Имаше дори каменна пейка, обрасла с бурени. Сигурно сградата е била наистина църква, преди ловците на сенки да се настанят тук.
Най-напред видя Магнус, облегнат на покритата с мъх каменна стена. Магнус нямаше как да остане незабелязан — беше облечен с изрисувана бяла тениска върху кожени панталони с всички цветове на дъгата. Той се открояваше като тропическа орхидея сред облечените в черно ловци на сенки: Алек, който изглеждаше блед и неспокоен; Изабел, със своята дълга черна коса, сплетена в плитки, вързани със сребристи панделки, застанала до едно малко момче, което трябва да беше Макс, по-малкият им брат. До тях стоеше майка им, по-високо и по-костеливо копие на дъщеря си, със същата дълга черна коса. До нея имаше една жена, която Саймън не познаваше. Първоначално се стори възрастна на Саймън, понеже косата й беше почти бяла, но после тя се обърна да каже нещо на Мерис и той видя, че всъщност нямаше повече от трийсет пет — четиридесет години.
Там беше и Джейс, застанал малко по-встрани, като че ли не беше част от групата. И той като другите ловци на сенки беше облечен изцяло в черно. Когато Саймън се обличаше целият в черно, изглеждаше така, сякаш отива на погребение, но на Джейс това облекло придаваше суров и заплашителен вид. И го правеше по-рус. Саймън почувства раменете си да се стягат и се запита дали нещо — времето или забравата някога ще заличи неприязънта му към Джейс. Той не искаше да изпитва към него това, но чувството беше там, сякаш камък притискаше небиещото му сърце.
Запита се защо ли са се събрали всички, но тогава Джейс се обърна към него, сякаш доловил, че е тук, и Саймън видя, дори от това разстояние белега на шията му, точно над яката.
Неприязънта в гърдите му намаля и се превърна в нещо друго. Джейс леко му кимна.
— Ей сега се връщам — каза той на Мерис с тон, с какъвто Саймън никога не се обръщаше към майка си. Сякаш си говореха двама възрастни.
Мерис изрази съгласието си с разсеяно движение на ръката.
— Не разбирам защо толкова се бавим — каза тя на Магнус. — Това нормално ли е?
— Това, което не е нормално, е отстъпката, която ви направих. — Магнус тупна с тока на ботуша си в стената. — Обикновено за такова нещо взимам два пъти по-скъпо.
— Това е само временен Портал. Просто трябва да ни отведе в Идрис. А после искам отново да го затвориш. Такова е споразумението ни. — После тя се обърна към жената до себе си: — А ти, Мадлен, ще останеш ли тук, за да се увериш, че го е направил.
1
Водоливник — в готическата и викторианска архитектурата водоливниците са каменни скулптури, обикновено разположени по фасадите и покривите на сградите, с гротескни изображения на животни или фантастични същества.