Выбрать главу

Мадлен. Значи това е приятелката на Джослин. Саймън нямаше време да я огледа добре, защото Джейс вече го беше хванал за ръката и го бе придърпал зад църквата, така че другите да не ги виждат. Тук отзад имаше още повече бурени и треволяци, пътеката се виеше сред шубраците. Джейс бутна Саймън зад един голям дъб и го пусна, като се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги е последвал.

— Така. Вече можем да говорим.

Тук наистина беше по-тихо, шумът от трафика, идващ от Йорк авеню, се притъпяваше от масивната сграда на Института.

— Ти си този, който ме повика — отбеляза Саймън. — Когато тази сутрин се събудих, видях бележката ти, залепена на прозореца ми. Да си чувал, че нормалните хора използват за целта телефон?

— Не и ако могат да го избегнат, вампире — каза Джейс. Той гледаше замислено Саймън, сякаш четеше книга. В изражението му се смесваха две противоположни чувства: лека насмешка и, както се стори на Саймън, разочарование. — Значи е вярно. Можеш да се показваш на дневна светлина. Дори на обедното слънце не изгаряш.

— Да — рече Саймън. — Но ти знаеш това… нали беше там. — Не беше нужно да пояснява къде е това „там“. Позна по лицето на Джейс, че си бе спомнил за реката, за каросерията на пикапа, за изгрева на слънцето над реката и писъка на Клеъри. Спомняше си точно толкова добре, колкото и Саймън.

— Мислех, че може да е било временно — каза Джейс, но не прозвуча така, сякаш го мисли.

— Ако усетя, че избухвам в пламъци, ще те уведомя. — Саймън никога не се бе ядосвал толкова на Джейс. — Виж, нали не си ме повикал чак до тук, само за да ме гледаш така, сякаш съм рядка вкаменелост? Следващия път ще ти изпратя снимка.

— А аз ще си я сложа в рамка и ще я поставя на нощното си шкафче — отвърна Джейс, но сякаш не му беше до сарказми. — Виж, повиках те за нещо конкретно. Колкото и да ми е неприятно, вампире, ние с теб имаме нещо общо.

— Шантавата прическа? — предположи Саймън, но умът му беше другаде. Нещо в изражението на Джейс започваше да го тревожи.

— Клеъри — каза Джейс.

Саймън се изненада.

— Клеъри?

— Клеъри — повтори Джейс. — Познаваш я: ниска, червенокоса, голям инат.

— Не виждам как Клеъри може да е общото между нас — рече Саймън, макар да беше очевидно как. Все пак, не му се говореше за това с Джейс точно сега, а и по принцип. Нямаше ли някакъв мъжки кодекс, който да забранява такива разговори… Разговори за чувства? Като че ли не.

— И двамата ни е грижа за нея — каза Джейс, като го измери с поглед. — И за двама ни тя е важна. Нали така?

— Питаш ме дали ме е грижа за нея? — „да го е грижа“ не беше особено точен израз. Питаше се дали Джейс не се шегува с него, което би било крайно грозно, дори и за Джейс. Дали не го беше извикал, само за да му се присмее, че между него и Клеъри романтиката не сработи? Въпреки че Саймън все още се надяваше, поне малко, че нещата може да се променят, че Джейс и Клеъри ще започнат да се възприемат един друг по правилния начин, по начина, по който е редно да се възприемат брат и сестра…

Той срещна погледа на Джейс и усети как и най-слабата надежда за това угасва. Лицето на това момче нямаше изражението на брат, който се кани да говори за сестра си. Но пък му стана ясно и че Джейс не го беше повикал тук, за да се подиграва с чувствата му. Мъката, която видя Саймън, беше болезнено изписана и по собственото му лице, което се оглеждаше в очите на Джейс.

— Не мисли, че ми е приятно да ти задавам тези въпроси — тросна се Джейс. — Трябва да знам какво би направил за Клеъри. Би ли излъгал заради нея?

— За какво да лъжа? Всъщност какво става тук? — Саймън разбра какво го беше притеснило при вида на ловците на сенки в градината. — Чакай малко — каза той. — Вие сега ли заминавате за Идрис? Клеъри беше останала с впечатлението, че тръгвате довечера.

— Знам — каза Джейс. — И искам да кажеш на другите, че Клеъри те е изпратила да предадеш, че няма да дойде. Кажи им, че тя вече не желае да отиде в Идрис. — В гласа му имаше нещо тревожно. Нещо, което Саймън едва долавяше или може би просто му беше странно, че идва от Джейс и не можеше да повярва. Джейс го умоляваше. — На теб ще ти повярват. Те знаят колко… колко сте близки двамата.

Саймън поклати глава.

— Не ти вярвам. Искаш от мен да направя нещо уж за Клеъри, а всъщност просто искаш да го направя за теб. — Той се обърна да си върви. — Няма да стане.