Дръпна спусъка поне три пъти. Може и повече да са били, но Питър Джаксън успя да преброи до три. Вярно, че коремът му заглуши гърмежите, но те и така отекнаха болезнено в съзнанието му. И гърдите, и краката му бяха като облъчени от страхотна топлинна вълна; нещо започна да капе по краката му. Мери продължаваше да крещи, но писъците й му изглеждаха далечни, сякаш не го засягаха изобщо.
„Ей, сега ще се събудя в леглото си — успокои се за последно Питър, докато краката му се подвиваха под него, а предметите наоколо започнаха да изчезват сред ослепителната светлина пред очите му. Все едно отново беше насред пустинята и слънчевите лъчи се отразяваха о металическия корпус на префучаващ влак. — Ей сега…“
И това беше всичко. Последната мисъл, която го споходи, преди мракът да го погълне завинаги, беше само някакъв си образ: мечето от таблото на полицейския автомобил. Клатещата се главичка, облещените рисувани очи. Очите се превърнаха в огромни дупки, от които струеше мрак и той самият се изгуби в него.
ГЛАВА ВТОРА
1.
Ралф Карвър беше потънал дълбоко-дълбоко в неясните си сънища и упорито отказваше да се събуди. Нещо му подсказваше, че ако отвори очи, отново ще почувства физическа болка — достатъчно неприятна, щом като главоболието му го преследваше дори в съня, — но като че ли имаше и друго. Нещо повече. Нещо, което имаше връзка със
(Кирстен)
случилото се тази сутрин. Нещо, което имаше връзка с
(Кирстен)
тяхната семейна почивка. Най-вероятно се беше натряскал, беше последвал грандиозен скандал и Ели го беше заплюла в лицето. Но дори и всичко това да се беше случило, пак му се струваше недостатъчно за ужаса, който го преследваше…
Писъци. Чуваха се нечии писъци, ала твърде далечни.
Ралф се опита да се потопи още по-дълбоко в царството на сънищата, но две ръце го сграбчиха за рамото и трескаво започнаха да го бутат напред-назад. При всяко движение смразяваща болка пронизваше бедната му глава.
— Ралф! Ралф, събуди се! Трябва да се събудиш!
Беше Ели. Да не би да закъсняваше за работа? Как може да закъснява за работа, щом са на почивка?
Изведнъж се разнесоха изстрели от пистолет — толкова силно прозвучаха, че подобно на слънчев лъч проникнаха чак до дъното на мрачната бездна, в която той се беше скрил. Три един след друг, след малко и четвърти.
Очите му се отвориха като от само себе си и той се надигна изведнъж, все едно беше пружина. За секунда продължи да се чуди къде се намира и какво става около него; единственото, в което беше сигурен, бе смазващата болка в главата, заприличала навярно на някой от онези големи балони, които младежите в града разнасяха по време на Деня на благодарността. По едната страна на лицето си усещаше някаква лепкава гадост — може би конфитюр или сироп. Елън не го изпускаше от поглед — всъщност, наблюдаваше го сам с едното си око, защото другото се де изгубило под набъбнатия синкаво-черен оток.
Писъците продължаваха. Неясно къде. Беше някаква жена, под тях. Може би…
Опита се да се изправи, но коленете му не го държаха. Падна по очи пред леглото, на което беше седнал (само дето не реше легло, а някаква си койка) и едва успя да подложи ръце пред главата си. Болката повторно прониза главата му, за миг си представи, че черепът му е черупка на яйце, което някой току-що е разбил. През сплъстените кичури коса зърна ръцете си. И двете бяха оплискани в кръв — повече лявата, отколкото дясната. Докато ги гледаше, през съзнанието му пробягнаха спомени…
(Кирстен, о, Боже, Ели, хвани я!)
… подобно на инжекция отровна течност, която се стрелна по всички артерии на тялото му. Той самият изкрещя: заради кръвта по ръцете си, заради това, което се бе опитвал да забрави, от което се бе помъчил да се отърве като от ненужен камък, захвърлен в езерото. Кирстен бе паднала по стълбите…
Не, бяха я блъснати.
Онова побъркано копеле, което ги беше домъкнало тук, блъсна седемгодишната му дъщеря по стълбите. Ели се беше опитала да я улови, но откаченият я удари с юмрук в окото и я просна на земята. Само че Ели падна върху стъпалата, докато Кирстен бе полетяла от тях. Очите й бяха широко отворени, погледът й издаваше просто дълбока изненада. Ралф не мислеше, че тя изобщо разбра какво й се случва. Остана му само малката надежда, че дъщеря му така и не е проумяла своето положение. Беше ударила главата си в земята, тялото й се беше преметнало назад, все едно изпълнява циганско колело, краката й се бяха издигнали във въздуха, сетне се бяха приземили от обратната страна и всички чуха онзи шум, онзи ужасен звук като от чупещ се клон. После той усети промяната още преди тялото да извърши докрай своето движение, още преди да се приземи окончателно в долния край на стълбата — това вече не беше неговото малко момиченце, а само безжизнена кукла с глава, натъпкана със слама.