— Карабината, госпожо! — сочеше Дейвид. — Дръжте карабината, стреляйте, стреляйте, госпожо, убийте го!
Белокосият мъж най-после надигна глава. От слънчевия загар лицето му изглеждаше преждевременно състарено. Големите торбички под размитите пиянски очи му придаваха изражение на копой.
— Дръж я! — задъха се старецът. — За Бога, жено!
Жената в дънките и синята риза се обърна по посока гласа на момчето, сетне през рамо — към стълбите, по които се дочуваха тежките стъпки на похитителя й.
— Давайте! — подкани я на свой ред Ели, застанала все тъй до мъжа си. — Той уби дъщеря ни, ще ни убие и нас, убийте го!
Жената в дънките и синята риза посегна към карабината.
2.
До Невада всичко си беше наред.
Четиримата весели скитници бяха тръгнали от Охайо по посока на езерото Тахо. Там Ели Карвър и двете й деца щяха да плуват на воля, да си правят излети и да се възхищават на природните забележителности, докато Ралф Карвър си прекарва времето в игралните домове — щеше да залага по-малко, ей така, за удоволствие, и с пределна концентрация. Това щеше да е четвъртото им посещение в Невада, второто им — на езерото Тахо, и Ралф все така щеше да следва своите железни правила на залагане: щеше да си тръгне или когато загуби хиляда долара, или когато спечели десет хиляди. При последните три посещения не бе успял да достигне нито една от двете граници. Първия път беше върнал обратно в Колъмбъс петстотин от хиляда долара, които си беше отредил за губене, втория път сумата беше сведена до някакви си двеста, докато предишната година беше зарадвал семейството си с цели три хиляди долара, сгънати във вътрешния десен джоб на спортното яке. Вместо да се тъпчат в караваната по разни мизерни паркинги, си бяха отживели ту в „Хилтън“, ту в „Шератън“, а по-възрастните Карвър не бяха пропуснали нито веднъж да се възползват от закрилата на нощта. За хора гонещи четиридесетте, подобно изживяване можеше да се нарече феноменално поне според разбиранията на Ралф.
— Сигурно ти е писнало от казина — беше попитал той половинката си през февруари, когато започваха да обсъждат лятната си почивка. — Дали да не отскочим този път до Калифорния? Или до Мексико?
— Разбира се, там по-лесно ще хванем дизентерия — отвърна му Ели. — И какво ще правим? Между две бързи посещения до кръчмата ще се радваме на гледката на океана.
— Ами Тексас? Децата ще видят скалите на Аламо.
— Много е горещо, пък и от история доскучава. На Тахо е хладно, дори през юли. На децата им харесва, на мен също. И стига да не дойдеш да искаш от моите пари, когато твоите привършат, всичко ще е наред…
— Знаеш, че никога не бих го направил — отвърна й той, леко възмутен. Или по-скоро се чувстваше задължен да се възмути. Двамата седяха в кухнята. Къщата им се намираше в предградието Уентуърт, недалеч от Колъмбъс. До тях се пъчеше бронзовият фризер, върху който дъщеря им беше налепила с магнити рисувани цветенца, а те разлистваха туристическите проспекти, разхвърляни по барплота. Никой от тях не си даваше сметка, че голямото залагане вече е започнало и че от самото начало ще загубят дъщеря си. — Знаеш какво съм ти казвал…
— Че „щом започне манията, залагането свършва“ — повтори тя тогава. — Знам, помня и ти вярвам. На теб ти харесва Тахо, на мен ми харесва, на децата им харесва. По-добро от Тахо няма.
И така, той направи резервациите и днес — ако все още бяха днес — семейството се бе движило като по график по шосе номер 50 — така нареченото „най-самотно шосе в Америка“, — прекосявайки Невада в западна посока и бързайки да стигне подножието на Сиера. Кирстен си беше играла с любимата си кукла Мелиса Сърчицето, Ели подрямваше, а Дейвид бе седнал до баща си и облакътен на таблото, внимателно следеше пътя. Допреди малко бе чел от Библията, която Попа, неговият нов приятел, му беше подарил (Ралф горещо се молеше на Господ Мартин да не се окаже педераст — женен беше, което беше добър знак, но човек никога не можеше да бъде сигурен), но накрая му беше омръзнало и като отбеляза страницата, я прибра в жабката. На Ралф му се искаше да попита сина си какво мисли, за какво изобщо става дума в тази Библия, но беше все едно да разговаря с някой крайпътен стълб. Дейвид (приемаше да му викат Дейви, но мразеше „Дейв“) беше странно дете в това отношение, във всеки случай не приличаше на никого от родителите си. Не приличаше и на сестра си. Този внезапен интерес към религията — Елън го наричаше „пътешествието на Дейвид към Бога“ — беше само една от многото му странни прояви. Навярно щеше да отмине и междувременно Ралф можеше да се радва, задето Дейвид не му цитира текстове от Библията, заклеймяващи комара, мръсните думи или това да те мързи да се обръснеш неделя сутринта. В крайна сметка Ралф обичаше детето си, а любовта му позволяваше да затвори очи пред множеството му странни постъпки. Нещо му подсказваше, че една от задачите на любовта е именно тази.