Ралф тъкмо си беше отворил устата, за да попита Дейвид не иска ли да играе на гатанки — откакто сутринта бяха напуснали Елай, пътят беше все същата еднообразна пустиня, от която на него самия започваше да му писва. Изведнъж воланът сякаш омекна в ръцете му, а гумите, които дотогава гордо бяха проскърцвали по асфалта, жално зашляпаха по калниците.
— Татко? — обади се Дейвид. Гласът му издаваше, че е хванал наличието на нещо нередно, но за уплаха и дума не можеше да става. Това беше добре. — Всичко наред ли е?
— Дръж се здраво — предупреди го Ралф и започна да играе с педала на спирачките. — Може и да стане страшно.
Сега, както се беше овесил на затворническите решетки и наблюдаваше обезумялата жена — единствената им надежда да избягат от този кошмар — Ралф си мислеше: „Дори нямах представа какво означава «страшно».“
От виковете главата още повече го заболя, но и той на свой ред изкрещя, без дори да помисли колко много се доближава до реакцията на сина си отпреди малко.
— Убийте го, госпожо! Убийте го!
3.
Това, което Мери Джаксън си спомни, това, което я накара да посегне към карабината, въпреки че през живота си не беше докосвала оръжие — нито пушка, нито пистолет, — беше репликата, която ченгето беше вмъкнало в обясненията си по пътя за града: „Аз ще ви убия.“
Беше го казал напълно сериозно. О, Боже, напълно сериозно!
Тя се извъртя към входа на помещението с карабината в ръце. Едрият рус полицай бе изпълнил цялата рамка на вратата и наблюдаваше със светлосивите си, празни очи.
— Убийте го, госпожо! Убийте го! — изкрещя мъжки глас. Човекът се намираше в килията вдясно от Мери, беше застанал прав до жена с насинено око. Отокът бе толкова жесток, че тъмни ивици се спускаха по цялото й лице — сякаш мастило се беше разляло по кожата й. Мъжът изглеждаше още по-зле; цялата лява половина на лицето му се губеше под дебел пласт съсирена, почти засъхнала кръв.
Полицаят се хвърли насреща й, ботушите му изтрополиха по дървения под. Мери отстъпи крачка назад, към голямата празна килия в дъното на помещението. В движение вдигна с палец ударниците. Постави карабината на рамо. Нямаше намерение дори да го предупреждава. Той беше убил съпруга й, без да му мигне окото, и тя нямаше за какво да го предупреждава.
4.
На няколко пъти Ралф бе натиснал педала на спирачките, без да изпуска кормилото, заключено като в менгеме от двата му лакътя. Щом колата извиеше по-застрашително в едната посока, той отпускаше малко волана в обратната, но гледаше да кара напред. Усещаше как караваната се мъчи да изплъзне от контрола му. Беше чувал, че ако подобна машина спука гума при висока скорост, трябва да й остави простор да извива, колкото позволява пътят. За жалост, спуканата гума не беше само една…
Ралф погледна към огледалото да види какво прави Кирстен. Тя беше изоставила играта с Мелиса Сърчицето и я беше притиснала към гърдите си. Кирсти беше усетила, че нещо става, но не можеше да разбере какво.
— Кирстен, сядай долу! — извика баща й. — Сложи си колана!
Макар че вече всичко беше свършило. Той успя да изтегли караваната встрани от шосето, изгаси двигателя и с ръка избърса потта от челото си. В крайна сметка, по собствена преценка, се беше справил добре. Дори вазичката с пустинни цветя на масата отзад си беше останала на мястото. Ели и Кирсти ги бяха събрали тази сутрин зад мотела в Елай, докато Ралф и Дейвид нареждаха багажа и проверяваха не са ли забравили нещо.
— Страхотно кормуване, татко — похвали го Дейвид с тон на специалист.
Ели се беше изправила на седалката си и се оглеждаше с неразбиране.
— Почивка ли ни даваш? — попита тя. — Защо стоим така килнати?
— Спукахме…
Изведнъж млъкна и впери очи в страничното огледало. Изотзад се приближаваше с висока скорост полицейска кола. Бурканите й бяха включени. Спирачките й изпищяха по асфалта, автомобилът се закотви на стотина метра зад тях и от мястото на шофьора изскочи най-големият полицай, когото Ралф беше виждал през живота си. Забеляза пистолета в ръката на ченгето и усети как студени вълни обливат цялото му тяло.