— Лиса! — изкрещя Кирсти в същинска агония. — Той забрави Лиса!
Ели посегна към дръжката на вратата. Просто щеше да се наведе, за да прибере куклата от земята — колкото и добър стрелец да е този психар, едва ли би я уцелил за секундата, в която ще се покаже вън от колата. Спогледа се с Ралф:
— Къде са дръжките? — попита тя.
Шофьорската врата се отвори и подобно на същинска бомба полицаят се друсна на седалката. Облегалката му се изпъна за сметка на Ралфовите колене, Ралф изтръпна от болка и поне въздъхна с облекчение, задето Кирсти беше седнала в скута му и имаше къде да си протегне крачетата. Но дъщеря му си имаше други грижи. Беше се извърнала цялата към майка си, търсейки помощ.
— Куклата ми, мамо, куклата ми! Мелиса!
— Господине… — отвори уста Ели.
— Няма време — прекъсна я полицаят. — Не мога. Так!
Направи обратен завой и сред облак прах потегли на изток. От скоростта задницата на колата заплашително се заклати. Щом колелата поеха стабилно по шосето, Ралф си даде сметка колко бързо се бяха развили събитията нямаше и десет минути, откакто четиримата си се возеха спокойно в караваната, устремени към крайната цел. Тъкмо щеше да пита Дейвид не му ли се играл на „Познай предмета“, не толкова от желание, колкото от скука.
Сега вече и дума не можеше да става за скучаене.
— Мелиса Сърчицееето! — пищеше Кирсти, преди да избухне в сълзи.
— Спокойно, Пай — обади се Дейвид. Това беше галеното име, с което назоваваше сестра си. Както с много други неща около Дейвид, така и сега родителите му не бяха особено наясно какво означава името и откъде идва. Ели си мислеше, че има връзка с десерта пай, но когато една вечер попита сина си, Дейвид просто вдигна рамене и се усмихна със загадъчната си, чаровна усмивчица.
— Няма връзка, просто си е Пай, и това е — обясни той.
— Просто Пай.
— Но Лиса остана да лежи в мръсотията — негодуваше Кирсти, докато се опитваше да удави брат си в сълзи.
— Ще се върнем, ще я приберем и ще я измием — увери я Дейвид.
— Обещаваш ли?
— Ъ-хъ. Аз ще ти помогна да измиеш косите й.
— С „Прел“?
— Ъ-хъ — съгласи се Дейвид и я целуна по бузата.
— Ами ако дойде лошият човек? — разтревожи се Кирсти.
— Онзи лошият, дето е като Торбалан? Ами ако отвлече Мелиса Сърчицето?
Дейвид сложи ръка пред устата си, за да не улови сестра му усмивката.
— Няма да дойде. — И за всеки случай се обърна към огледалото за обратно виждане, търсейки погледа на полицая.
— Нали няма да дойде?
— Няма — потвърди ченгето. — Човека, когото търсим, не е похитител на кукли.
Ралф не можеше да улови и най-малкия признак за насмешка в думите му. Онзи просто констатираше фактите, такива, каквито са.
Докато минаваха покрай табелата, на която бе изписано „ДЕСПЪРЕЙШЪН“, шофьорът намали, зави вдясно и наду отново газта. Ралф се хвана за дръжката над вратата, искрено надявайки се, че полицаят знае какво върши. Нямаше да е особено добре, ако от бързане ги преобърнеше. При завоя колата сякаш се надигна от пътя, но скоро стъпи здраво на асфалта. Пътуваха на юг. На хоризонта се показа висок хълм, подобен на огромна купчина пръст, чиято стръмна повърхност бе прорязана от безброй пукнатини и криволичещи изкопи.
— Що за човек е този? — искаше да знае Ели. — Какво представлява? И откъде се е сдобил с тази чудесия, как й беше името, щом само вие, полицаите я ползвате? Да не я е откраднал от полицията?
— Пътен килим, мамо — напомни й Дейвид. Прокара пръст нагоре-надолу по желязната мрежа, която ги отделяше от предната половина на купето. Лицето му беше напрегнато, замислено и доста объркано. Вече не му беше до усмивки.
— По същия начин, по който се е сдобил и с пушките, с които гърми, и с колата, която кара — обясни мъжът зад кормилото. Вече минаваха покрай фургонния парк „Гърмяща змия“ и сградата на Минното дружество веднага след него. Нагоре се показаха няколкото магазина и офиса. Под огромната небесна синева святкаха жълтите очи на светофарите. — Той е полицай. И да знаете едно нещо от мен, семейство Карвър: когато си имате проблем с побъркан полицай, значи работата е дебела.
— Откъде знаете фамилията ни? — зачуди се Дейвид. — Та вие дори не поискахте книжката на баща ми. Откъде знаете как се казваме?
— Прочетох я, когато баща ти отвори вратата на караваната — рече полицаят и погледна в огледалото. — Над масата стоеше мъничък надпис: „ГОСПОД ДА БЛАГОСЛОВИ НАШИЯ ПОДВИЖЕН ДОМ. СЕМЕЙСТВО КАРВЪР“. Просто.
Имаше нещо в цялата тази работа, което смущаваше Ралф, но засега не му обръщаше внимание. Уплахата се превръщаше постепенно в мрачно предчувствие, което натискаше вътрешностите му, сякаш се беше натровил с храна. Каза си, че ако вдигне ръка, тя няма да трепери, което би трябвало да е знак, че уплахата го е напуснала. И все пак, страхът не само не си отиваше, но дори нарастваше, колкото повече полицаят ги отдалечаваше от подвижния им дом. Изглежда, това беше страх, който не се изразява в треперене на ръцете („Това ще да е някакъв сух страх“ — помисли си Ралф с лека нотка на хумор, каквато рядко се забелязваше в думите и мислите му), но който си беше все така реален.