— Полицай — разсъждаваше Ралф и без да иска, си спомни някакъв филм, който беше взел една съботна вечер от кварталната видеотека преди няколко седмици. Казваше се „Ченгето маниак“. На кутията, над заглавието на филма се мъдреше зловещото предупреждение: „ИМАТЕ ПРАВОТО ДА ЗАПАЗИТЕ МЪЛЧАНИЕ. ЗАВИНАГИ“. Забавно беше как подобни глупости могат да се запечатат в съзнанието ти. Само дето в момента на Ралф нищо не му се струваше забавно.
— Точно така, полицай — наблегна техният полицай. Гласът му звучеше, все едно се беше усмихнал.
„А, така ли? — мислеше Ралф. — И как звучат усмивките, ако не е тайна?“
Даваше си сметка, че Ели го наблюдава с напрегнато любопитство, но сега не му беше времето да отвръща на погледа й. Нямаше представа какво можеха да си прочетат един на друг в погледа и не беше сигурен, че иска да узнае. И все пак полицаят се беше усмихнал. По нещо си личеше, че се е усмихнал.
„Защо ще се усмихва? Какво толкова смешно може да има в едно ченге — сериен убиец, който върлува на свобода? Какво смешно може да има в шест спукани гуми, в четирима наблъскани като сардини в нажежена от слънцето полицейска кола нещастници? Какво смешно може да има в липсващите дръжки на вратите? Какво смешно може да има в любимата кукла на дъщеря ми, захвърлена в праха на десет километра оттук? Какво изобщо би могло да бъде смешно в цялата тази история?“
Ралф не знаеше. Но полицаят звучеше все едно се усмихваше, в това беше сигурен.
— Някой от щатската полиция, така ли казахте? — попита Ралф, докато минаваха под светофара.
— Виж, мамо! — възкликна удивена Кирстен, забравила за секунда Мелиса Сърчицето. — Колела! Колела на улицата, обърнати наопаки! Виждаш ли ги? Не е ли смешно?
— Да, скъпа, виждам ги — отвърна Ели. По тона й личеше, че гледката не й се струва ни най-малко смешна.
— Щатски полицай? Не, не съм казвал такова нещо. Мъжът зад кормилото като че ли продължаваше да се подхилква. — Никаква щатска полиция, обикновено градско ченге.
— Така ли? Че колко души полицаи сте в малко градче като това?
— Ами, имаше още двама — осведоми го полицаят, чиято усмивка вече беше очевидна, — но ги убих.
Обърна глава и ги изгледа през мрежата. Не, не се усмихваше, той се хилеше. Зъбите му бяха толкова големи и така лъщяха на слънцето, че изглеждаха като от метал, не от кост. Ралф можеше да ги преброи до един — така беше засиял от щастие полицаят. Венците над и под тях му приличаха на огромна маса розова гума.
— На запад от Пекос друг закон освен моя не се слуша.
Ралф беше вперил поглед в лицето му. Устата му беше провиснала в недоумение. Полицаят продължаваше да му се хили, без дори да благоволи да се обърне към пътя, без да се интересува къде се намират.
— Семейство Карвър — рече той с най-тържествен тон, продължавайки да се усмихва, — добре дошли в Деспърейшън.
Един час по-късно полицаят връхлетя върху жената с дънките и синята риза, каубойските му ботуши чаткаха по дъсчения под, ръцете му стояха широко разперени, но усмивката вече я нямаше и Ралф усети как чувството за див триумф се залепя за гърлото му, сякаш ей сега ще изскочи навън. Полицаят беше бърз, но жената с дънките бе успяла — по-скоро по случайност, отколкото вследствие някакъв трезво обмислен план от нейна страна — да застане от обратната страна на бюрото, а това щеше да реши всичко. Ралф видя как тя издърпа ударниците на карабината, забравена на бюрото, как вдига оръжието на рамо, как обляга гръб в решетките на голямата килия, как прокарва пръст по двойния спусък.
Полицаят бързаше, но си личеше, че там, закъдето се е разбързал, няма да му е приятно.
„Убийте го, госпожо — повтаряше си Ралф наум. — Не толкова, за да спасите нас, колкото да отмъстите за дъщеря ми. Гръмнете го в проклетата тиква!“
В мига, преди Мери да дръпне спусъците, ченгето падна на колене от другата страна на бюрото и сведе глава, сякаш щеше да се моли. Двойният изстрел отекна като същински взрив в тясното помещение. От двете цеви избълваха пламъци. Ралф чу жена си да пищи — навярно в знак на триумф. Ала победоносният й вик се оказа преждевременен. Кавалерийската шапка на полицая бе отлетяла, но куршумите бяха минали твърде високо. Удариха се в отсрещната стена на помещението и след рикошета изтрополиха по циментовите стълби зад отворената врата, подобно на едри парчета град, удрящи по прозорците. Вдясно от вратата имаше табло за съобщения и Ралф видя големите черни дупки, които куршумите бяха оставили между листовете хартия. Шапката на ченгето бе заприличала на същинска дрипа и само кожената лента я държеше да не се разпадне. Патроните бяха за глигани, не за патици. Ако бяха уцелили полицая в лицето, щяха да пръснат черепа му. Това накара Ралф да се почувства още по-разочарован.