Едрият мъжага се хвърли с цялата си тежест срещу бюрото и го изблъска към килията, която Ралф бе нарекъл местното отрезвително, за да притисне жената плътно до решетките. Столът се оказа заклещен под плота и злощастно скърцаше, докато колелцата му го влачеха право напред. Жената понечи да се защити с пушката, преди столът да я удари, но полицаят я беше изпреварил. Облегалката на стола се заби със страхотна сила в хълбоците и корема й и я изтласка плътно до решетките. Последва вик: и от изненада, и от болка.
Подобно на Самсон, който се готви да събори колоните на храма, огромното ченге сграбчи с две ръце бюрото. Въпреки че изстрелите още кънтяха в ушите му, Ралф чу как шевовете на униформата му се пукат от напрежението на мускулите. Полицаят издърпа бюрото назад и заплашително изрева:
— Хвърли пушката! Хвърли пушката, Мери! Жената се освободи от падналия върху нея стол, надигна повторно карабината и отново дръпна ударниците. От усилие и болка в очите й лъщяха сълзи. С крайчеца на окото си Ралф зърна Ели да притиска с длани ушите си, но този път не се чу нищо повече от изщракването на ударника. Ралф усети как разочарованието го стяга за гърлото. Твърде дълго беше гледал карабината, знаеше добре, че не е нито помпа, нито автомат, а най-обикновена двуцевка. И все пак някаква малка надеждица го караше да очаква повторен изстрел. Пустата му карабина беше длъжна да гръмне повторно, сам Господ трябваше да я зареди, да докаже, че чудеса се вършат и посредством „Уинчестър“.
Полицаят блъсна повторно бюрото. Ако не беше столът, забеляза Ралф, жената можеше да се скрие в празното място за краката. Но стола го имаше и краят на облегалката повторно се блъсна в корема й, изкарвайки въздуха й в болезнен стон.
— Хвърли я, Мери, хвърли я! — крещеше ченгето. Но тя не щеше. Докато полицаят придърпваше повторно бюрото към себе си („А защо просто не се хвърли върху нея? — недоумяваше Ралф. — Добре знае, че карабината е празна.“) и хартиите и всякаквите дреболии от плота се разпиляваха по пода, тя премести оръжието в ръцете си и го сграбчи за двойната цев. Сетне се наведе напред и замахна с пушката като с бухалка. Полицаят се опита да прибере дясното си рамо, но тежкият дървен приклад се стовари върху ключицата му. При удара той изпъшка. Ралф не можеше да каже дали изпъшкването е израз на изненада, на болка или просто на досада, но звукът окуражи всички присъстващи, които в един глас радостно извикаха. Дейвид, с пребледняло и изпотено от напрежение лице, с искрящи от омраза очи, така и не се откъсваше от решетките на килията си, зад които вече се беше изправил и белокосият старец.
Полицаят за трети път издърпа бюрото към себе си — изглежда, ударът, който беше отнесъл, не беше сериозен — и го тласна отново напред. За трети път столът удари жената и я залепи за решетките. За трети път и тя изкрещя от болка.
— Остави пушката! — викна й полицаят. Във вика му имаше нещо странно, дори комично, и за миг Ралф си каза, че има надежда ударът върху ключицата да е подействал. Но след това се усети, че полицаят просто се смееше. — Остави я или ще те размажа от бой, наистина ще го направя!
Чернокосата жена — Мери — надигна отново карабината, но този път с видимо примирение. Единият край на ризата й се беше подал изпод дънките и Ралф забеляза яркочервените белези по бялата кожа на корема й. Ако тя вземеше да съблече дрехата си, вероятно целият стол щеше да се види отпечатан като татуировка върху тялото й.
Тя задържа за секунда карабината над главата си, прикладът трепереше, също както трепереше цялото й тяло, най-накрая го захвърли настрани. Карабината се спря пред килията на Дейвид и белокосия и издрънча на пода. Дейвид погледна в краката си, но старецът го спря.
— Не я пипай, синко. Така и така е празна, да не си търсим белята.
Полицаят погледна към момчето и стареца, сетне се усмихна победоносно на жената, облегнала се на решетките срещу него. Издърпа бюрото, този път окончателно, заобиколи го и с ритник запрати стола надалеч. Малките колелца отново го повлякоха напред, този път към празната килия до тази на Ралф и Ели. Полицаят положи тежката си ръка върху раменете на чернокосата жена. Гледаше я едва ли не с нежност. Тя му отвърна с най-зловещия, заканителен поглед, който Ралф беше виждал през живота си.