— Не ме лъжи — обиди се Синтия, но в крайна сметка грабна една торба и излезе.
Преди обаче Джони да е казал нещо, в склада се промъкна Дейвид. По бузите му все така стояха зелените петна от сапуна, а от безсънието клепачите му бяха зачервени. Стив навремето бе имал среща с едно момиче, което си беше сложило подобен грим. Но докато мадамата се бе направила на красива, Дейвид спокойно можеше да уплаши минувачите.
— Всичко наред ли е? — попита Дейвид. Погледна за малко Стив, но очевидно говореше на Джони.
— Да. Стив, би ли подал на Дейвид торба АНБ?
Дейвид остана за миг неподвижен и замислено сведе очи.
Изведнъж се сепна и стрелна Джони с поглед:
— Искам да ти погледна в джобовете. Във всички джобове.
— Какво… — смая се Стив.
Но Джони се усмихна и му намигна да мълчи. Изглеждаше като човек, който е опитал ново ястие и се чуди дали му харесва.
— Дейвид знае какво върши.
Обърна джобовете на дънките си и започна да подава една след друга вещите на Стив — прословутия си портфейл, ключовете, чукчето, което беше затъкнал в колана… Наведе се, за да може момчето да погледне в джоба на ризата му, най-накрая разкопча панталоните си и ги смъкна. Отдолу носеше сини, стегнати слипове, скрити донякъде от натежалото му шкембе. Тексасецът се сети за богатите, застаряващи типове, които се разхождат по плажовете. Познаваше се, че са богати не само по ролексите и марковите тъмни очила, но по самия факт, че си позволяваха да се показват в подобно оскъдно облекло. Все едно, щом доходите ти надвишат определена цифра, коремът ти се превръща от недостатък в предимство.
Поне гащите на шефа бяха памучни, не от онези, ластичните.
Джони вдигна ръце над главата, показвайки всяка подробност от тялото си на Дейвид, след което си обу отново дънките.
— Доволен ли си? Ако трябва, да си събуя ли ботушите?
— Няма нужда — спря го Дейвид. Лицето му издаваше не точно тревога, но известна почуда. — Хайде, говорете си, но не се бавете.
И остави двамата насаме.
Писателят отиде в дъното на склада, възможно най-далеч от вратата. Стив го последва. Задушаваше се от вонята на разложения труп в сандъка и му се искаше по-скоро да напусне тясното помещение.
— Проверяваше дали не си прибрал някой и друг кан так по пътя, а? Като Одри.
Джони кимна.
— Дейвид е умно момче.
— Така си е. — Стив неловко запристъпва от крак на крак, сетне погледна шефа си в очите.
— Виж, ако ще се извиняваш, задето ни изостави, няма защо. Сега си пак при нас, това е важното. Защо просто не…
— Имам да се извинявам за много неща — прекъсна го Джони и трескаво заприбира предметите обратно в джобовете си. — Не е за вярване колко простотии може да извърши човек в разстояние на един-единствен живот. Но точно ти, Стив, си ми последната грижа в това отношение, особено в момент като този. Сега мълчи и слушай. Става ли?
— Слушам.
— Наистина трябва да побързаме. Дейвид вече ме подозира. Ще дойде миг — съвсем скоро — когато ще искам ти да го хванеш и да не го пускаш. Отсега да знаеш, че ще се бори като дявол, да внимаваш. В никакъв случай не бива да го пускаш.
— Защо?
— Твоята приятелка с хубавата прическа ще ти помогне ли, ако трябва?
— Сигурно, но…
— Стив, трябва да ми имаш доверие.
— Защо да имам доверие точно на теб?
— Защото, докато идвахме насам, бях споходен от Божие откровение. Е, малко силно се изразих, Дейвид му викал на това „бомби, пратени от Господ“. Точно така ме попита: дали Господ ми е пратил бомба. Казах му, че не, но излъгах. Мислиш ли, че това е причината Господ да избере тъкмо мен за целите си? Защото съм заклет лъжец? Знаеш ли, хем ми е смешно, хем ми е страшно.
— Какво има да се случва? Знаеш ли изобщо?
— Не знам всичко. — Джони взе пушката и каската с черното стъкло. Огледа ги, все едно преценяваше ползата от тях.
— Не мога да го направя — отказа Стив. — Не ти вярвам чак дотам, че да те послушам.
— Трябва да ме послушаш — подаде му най-накрая пушката Джони. — Аз съм единственото, на което можете да разчитате.
— Но…
Маринвил се приближи до него. Стив трудно можеше да разпознае мотоциклетиста, с когото бяха тръгнали заедно от Кънектикът — онзи със скърцащите кожени гащи и с широката усмивка, с която удостояваше фотографите от „Лайф“, „Пийпъл“ и „Дейли Нюз“. Не ставаше дума за разбития нос и останалите синини. Мъжът насреща му изглеждаше някак по-млад, по-жизнен. Изражението му вече не беше помпозно и високомерно. Едва сега Стив си даваше сметка как през цялото време, което бяха прекарали заедно, каквото и да вършеше, и да говореше, Маринвил винаги бе мислил за нещо друго. Все едно се сещаше за някоя недонаписана статия или за забравено домашно задължение.