Джони отмести очи. Стомахът го свиваше, студени и горещи тръпки преминаваха по тялото му. Кръстоса поглед със загрижения, колебаещ се Стив и се опита да му внуши същото отпреди малко: „Дръж го. Само го дръж. Когато дойде времето.“ Но на глас изрече друго:
— Стив, би ли подал фенера на Дейвид?
За секунда си помисли, че шофьорът няма да се подчини. Но тексасецът бръкна в задния си джоб и извади фенера.
Джони отново посочи към галерията — сърцето на ранената планина, откъдето се носеше миризмата на изстинало огнище и тайнственото тихо бучене. Искаше му се Тери да го изпрати с утешителна дума, но тя се беше скрила зад кулисите. Толкова по-добре.
— Дейвид? — на свой ред рече с разтреперан глас Джони. — Ще осветяваш ли пътя ни?
— Не искам — промълви в отговор Дейвид. Пое си дълбоко въздух, погледна към небето и изгасващите звезди и изкрещя: — Не искам! Малко ли сторих досега? Всичко, което Ти поиска, аз направих! Не е честно! НЕ Е ЧЕСТНО И A3 НЕ ИСКАМ ДА СЕ СЪГЛАСЯ!
Последните думи бяха изречени с мъчителния рев на агонизиращ звяр. Мери понечи да отиде до момчето, но Джони я спря.
— Пусни ме! — ядоса се тя и се опита да се отскубне.
Той обаче повторно я дръпна.
— Стой!
Мери се подчини.
Джони отново погледна Дейвид и отново посочи към галерията.
Момчето вдигна очи към баща си. Лицето му беше обляно в сълзи.
— Върви си, татко. Върни се в камиона.
Ралф поклати глава.
— Ако влезеш, и аз идвам с теб.
— Недей, слушай какво ти казвам: нещо лошо може да ти се случи.
Ралф обаче не помръдна.
Известно време Дейвид настойчиво го наблюдаваше, но най-сетне погледна протегнатата ръка на Джони (ръка, която не подканваше, а заповядваше), обърна се и бавно закрачи в мрака. В движение включи фенера и насочи светлината в краката си. Прашинки като сняг заиграха пред очите на Джони, както и нещо друго, изгубило се почти веднага в мрака… Нещо, от което би потрепнало сърцето на всеки търсач: блясък на злато.
Ралф последва Дейвид. Трети беше Стив. Снопът светлина обля каменната стена, после стара подпорна греда, изписана с три знака един над друг — името на отдавна умрял китайски миньор, може би, или това на любимата му, оставена сам-самотна покрай бреговете на Яндзъ — после отново пода на галерията, където се търкаляха човешки кости. Най-накрая Дейвид насочи фенера вляво от себе си и златният отблясък отпреди малко повторно се появи, този път много по-ясен и отчетлив.
— Хей, внимавай! — изпищя Синтия. — Не сме сами!
Като експлозия в тунела прозвуча плясък на птичи криле. Джони се сети за детските си години в Кънектикът, когато по залез слънце фазаните по същия начин шумоляха из храстите, преди да отлетят. Толкова мощно махаха крилете на невидимата птица в мрака, че чак миризмите се усещаха по-силно.
Мери също изпищя. Дейвид обърна инстинктивно фенера нагоре, колкото да освети за стотна от секундата кошмарно видение: огромен крилат звяр с опулени златни очи и дълги, закривени нокти. Дейвид гледаха очите, Дейвид търсеха и ноктите…
— Внимавай! — извика Ралф и се хвърли върху гърба на сина си, събаряйки го върху покрития с човешки кости под.
При падането си момчето изпусна фенера, но той продължи да свети. Неясни сенки се нахвърляха една връз друга: най-отдолу Дейвид, сетне баща му, най-накрая орелът, който сякаш искаше да ги смаже.
— Стреляй! — призова Синтия. — Стив, стреляй, ще му откъсне главата!
Стив вдигна пушката, но Джони я дръпна за дулото.
— Недей. Един изстрел и всичко ще се стовари върху нас.
Орелът изпищя и размаха криле досами главата на Карвър. Ралф понечи да се предпази с ръка, но птицата захапа пръста му и с едно движение го откъсна. След което впи нокти в лицето му.
— ТАТКО, НЕ! — изкрещя от ужас Дейвид.
Стив ритна напосоки в мрака и без да иска премести фенера, насочвайки светлината към борещите се. Джони се чудеше дали наистина иска да гледа как огромната птица се опитва да откъсне главата на Ралф. От мощните махове на крилете шахтата се беше изпълнила с прахоляк, Ралф лудешки тръскаше глава, не се отместваше, защитавайки момчето с тялото си.
Стив грабна пушката с намерението да я използва като тояга, но галерията се оказа тясна и прикладът се удари в стената. Опита се да прободе орела като с копие. Птицата обърна пронизващите си очи към него, но така и не пусна Ралф. Джони видя пръстът на Карвър, който се подаваше от клюна на хищника. Стив повторно замахна, този път се прицели по-добре и орелът изпусна пръста от човката си. Сетне впи нокти в гърлото на Ралф и отведнъж го преряза. Нададе мощен писък, дали от ярост, дали от триумф, никой не знаеше. Мери също изпищя.