— Но не е истина!
— Може и да се окаже истина. И когато един ден се върнеш в Охайо или Индиана или където ще, помоли се на Господ да те прекара през всички изпитания. Помоли го да те направи отново нормален човек. Колкото до сега, вече си извинен.
— Никога повече няма да Му… какво? Какво каза?
— Казах, че си извинен — фиксираше го с поглед Джош
— Извинен да напуснеш училище преди края на часовете. Обърна се към Стив. — Изведи го оттук, Стивън, изведи всички оттук.
— Шефе, какво…
— Турнето свърши, тексасецо. Заведи ги в камиона и потегляй. На твое място не бих губил нито секунда.
Обърна им гръб и с бързи крачки се скри в мрака. Известно време светлината на фенера подскачаше като топка по пода на галерията, преди напълно да изчезне.
5.
Въпреки че осветяваше пътя си, той все пак се спъна и едва не се просна по очи на земята; ето защо забави крачка. Прекосяваше същинско минно поле от черепи и кости, повечето от които се превръщаха на прах при допира с подметките му. Забеляза, че стените са надраскани с китайски букви, все едно оцелелите след последното срутване се бяха отдали на своеобразна мания да изпреварят смъртта с книжовното си творчество.
Освен с костите подът на галерията беше осеян с калени баки, ръждясали кирки и метални кутийки на кожени ремъци, изгнили дрехи, кожени налъми (съвсем малки, все едно ги бяха носили деца) и поне три чифта дървени обувки. В една от обувките беше пъхната свещ, палена по времето, когато Ейбрахам Линкълн още не е бил президент.
Но навсякъде между човешките останки бяха захвърлени кантахи: койоти с езици във формата на паяци, паяци с плъхове албиноси, подали се от устите им, размахали криле прилепи, бебешки главици (може би не бебенца, а коварни джуджета, ако се съдеше по злобните им погледи). На някои от камъните бяха изобразени ужасни създания, каквито никога не са съществували на земята — чудовища, сякаш сглобявани като мозайка, от които на Джони му призляваше. Усещаше как кантахите го зоват, как го теглят към себе си, както луната тегли морето при прилива. Навремето така се беше чувствал в компанията на чашка алкохол, на апетитно парче торта или в близост до сочните устни на непозната жена. Кантахите говореха на езика на лудостта, който Маринвил добре познаваше: гласове, изглеждащи напълно нормални, те подканват да вършиш безумия. Но камъните нямаше да имат власт над него до мига, в който той сам не спреше, за да ги вдигне от земята. Ако можеше да избегне това — да избегне своето собствено отчаяние, приело формата на невинно любопитство — щеше да се справи.
Дали Стив бе успял да изведе хората от рудника? Джони се надяваше; надяваше се камионът да се намира достатъчно далеч, когато краят дойде. Защото предстоеше грандиозна експлозия. Носеше всичко на всичко две торби с експлозив, но това беше напълно достатъчно. Беше накарал и останалите да се натоварят с експлозив само за да не заподозрат нищо.
Вече дочуваше тихото скърцане, за което Дейвид му беше говорил: мъчителната агония на наранената скала, която сякаш се жалваше с езика на човеците. Сякаш искаше да го прогони от себе си. След малко зърна бледа червена светлина в далечината — неясен зигзаг, който свързваше тавана с пода. От разстояние беше трудно да се определи какво е. Но миризмата също се беше засилила, нямаше съмнение, че идва от пепелта на изгасено огнище. Вляво от Джони нечий скелет — ако се съди по размерите, не принадлежеше на китаец — стоеше коленичил до стената, все едно смъртта го беше заварила по време на молитва. Изведнъж скелетът обърна глава към Маринвил и го удостои със смразяващата си усмивка:
— …Махай се оттук, докато е време. Так ахуан. Так ах лах.
Джони го изрита, все едно беше футболна топка. И черепът, и останалото се разбиха (по-скоро изпариха) на безброй миниатюрни парченца. Маринвил ускори крачка по посока на червената светлина и дупката в стената. Отворът изглеждаше достатъчно голям да се провре през него.
Застана за миг пред дупката и се загледа в светлината. Видимостта му беше ограничена, но в съзнанието му отекнаха думите на Дейвид: „На двайсет и първи септември, в един и десет следобед, работниците от най-предната редица попаднали на нещо, което им заприличало на естествена кухина в скалата…“
Захвърли фенера — нямаше да му е нужен повече — и се промъкна през отвора. Онзи тихичък шум като от движещ се асансьор, който беше чул на входа на галерията, изпълни съзнанието му и сякаш му заговори: да му обещава, да го прелъстява, да го заплашва… По стените висяха каменни изображения на зверове: вълк и койот, ястреб и орел, плъх и скорпион. От устата на всеки провисваше като език не главата на друго животно, а някаква аморфна форма, напомняща на змийска глава, която Джони нямаше сили да погледне в очите… Пък и да я погледнеше, пак не би могъл да я види. Дали това беше Так? Так, който живееше в дъното на ини? Имаше ли значение кой е?