Джони протегна ръце пред себе си, хвана, каквото можа от проточилата се кафеникава пихтия и се опита да я разкъса. Дланите и пръстите го засърбяха, след което плътта му изведнъж стана безчувствена… Но кафявите пипала се разкъсаха, част от веществото се прибра обратно в кладенеца, останалата се посипа като пръст по пода.
Джони застана на самия ръб на дупката. Погледна надолу и с отмалелите си безчувствени ръце потупа торбите с взривно вещество.
„Знаеш ли как да взривиш всичко това без динамит и шашки? — беше попитал Стив. — Измислил си нещо, нали? Или поне така си въобразяваш?“
— Надявам се да съм го измислил — прошепна той и сам не позна гласа си. — Надявам се…
— ТОГАВА ДАВАЙ! — Нечий обезумял глас го подкани от дъното на кладенеца. Джони се сви от уплаха и изненада. Беше гласът на ченгето. На Коли Ентрейджиън. — ХАЙДЕ, ДАВАЙ! ТАК АХ ЛАХ, ПИРИН МОХ! ДАВАЙ, КОПЕЛЕ ГАДНО! ДА ТЕ ВИДИМ КОЛКО СИ СМЕЛ! ТАК!
Опита се да отстъпи, да премисли нещата, но тънки нишки от лепкавата материя се увиха около глезените му и рязко го дръпнаха. Той падна и си удари главата в ръба. Ако не беше каската, черепът му не би издържал. Единственото, което успя да стори, преди да се озове в кладенеца, бе да прегърне с ръце торбите взрив.
Следващите секунди бяха същински ад: все едно тайнствена сила се опитваше да го захапе, да издере месата му и накрая жив да го погълне. Ини беше във формата на фуния, но цялата повърхност на обърнатия конус беше покрита с парчета кварц и напукана шиста. Джони се плъзна надолу по стръмния склон. Донякъде кожените крачоли предпазваха краката му, а каската — тила му, но и задникът, и гърбът му жестоко се нараниха. В опит да спре безславното си свличане се опря на ръце и лакти, но заострените ръбове на камъните ги нарязаха. Ръкавите на ризата му се обагриха в червено само след секунда, все едно я беше „купил раирана“.
— КАК Е? ХАРЕСВА ЛИ ТИ? — изсмя се от дъното на кладенеца гласът на Елън Карвър и започна да го ругае на два езика едновременно: — ТАК АХ ЛАХ, ТИ КОПЕЛЕ НЕДНО, ДЕТО СИ ВРЕШ НОСА, КЪДЕТО НЕ ТРЯБВА! ТЕН АХ ЛАК!
„Триизмерна лудост — помисли си Джони и се засмя, макар болките му да бяха нечовешки.
Черно-кафеникавата материя го беше обгърнала отвсякъде, смучещите устни бяха олигавили каската му. Пипалата се появиха, после пак изчезваха, пак се появяваха, търкаха се по пластмасата и все така примамващо шепнеха в ушите му. Маринвил се извъртя на една страна, хвана се с две ръце за същите онези издадени кристали, които го режеха като с ножове, и се опита да спре падането си. Пръстите му бяха изранени до кръв, но той не обръщаше внимание на болката — важното беше да спре, преди да е станал на кайма.
Изведнъж всичко свърши.
Лежеше на дъното на фунията. Джони вдигна очи и забеляза широката кървава следа, която бе оставил По извитата, стръмна стена на кладенеца. Парцали от плат — скъпата му риза, скъпите му дънки — висяха тук-там по стърчащите парчета кварц.
Между краката му се издигаше кафявият дим, прокраднал се като ръка на изкушението пред тясната дупка и опитващ се да го докопа за слабините.
— Върви си — прогони го Джони. — Моят Господ ти заповядва.
Кафеникавата материя сякаш се огъна като стъбло и се уви около бедрата му.
— Мога да ти върна живота — предложи му нечий глас. Той си каза: «Нищо чудно, че за Так е невъзможно да се измъкне от дома си.» Дупката в дъното на голямата фуния, беше съвсем миниатюрна, може би двайсет и пет милиметра широка. През нея примигваше като око на звяр червена светлина. — Мога да те излекувам, мога да те вдигна на крака, да ти вдъхна нов живот.
— А можеш ли да ми уредиш проклетата Нобелова награда за литература?
Джони пусна торбите на земята и извади чукчето от колана си. Трябваше да побърза. Беше се нарязал на един милион места и от загубата на кръв започваше да губи съзнание. Отново се сети за Кънектикът — как в последните дни на март и началото на април мъглите се спускат над града след залез слънце. Кореняците наричаха това време «ягодова пролет», един Бог знае защо.
— Да! Да, мога! — обеща с готовност гласът от малката червена дупка. С готовност и страх едновременно. — Каквото поискаш! Успех… пари… жени… мога и да те излекувам, недей забравя! Мога да те излекувам!
— А можеш ли да възкресиш бащата на Дейвид?
Онзи от дъното на ини замълча. Кафявата мъгла, която излизаше от дупката, обгърна нарязаната му като от камшик кожа на гърба и краката му и Джони закрещя от неистова болка — все едно се беше озовал сред стадо хищни змиорки… или по-точно пирани.