— Можеш ли да вървиш сама? — попита ченгето. — Нещо счупено?
— Какво значение има? — изплю му се тя насреща. — Ако ще ме убиваш, убий ме, да свършваме по-скоро.
— Да те убия? Да те убия? — Полицаят изглеждаше смаян, подобно на човек, който през живота си не е посягал и на най-малката гадинка. — Аз няма да те убивам, Мер! — рече той и я притисна до себе си, след което обиколи с поглед лицата на Ралф и Ели, на Дейвид и белокосия. — Определено не! Не и когато нещата започнаха да стават интересни.
ГЛАВА ТРЕТА
1.
Същият човек, чието лице навремето красеше кориците на списания като „Пийпъл“, „Тайм“ и „Премиер“ (тогава, когато се беше омъжил за актрисата с многото изумруди), първата страница на „Ню Йорк Таймс“ (когато му връчиха Националната литературна награда за романа му „Наслада“) и централните страници на „Инсайд Вю“ (след като го арестуваха заради побоя над третата му жена — онази преди актрисата с многото изумруди), сега спешно трябваше да спре по малка нужда.
Изтегли мотоциклета си на банкета на шосе номер 50, от страната на платното, устремено на запад, и след като методично натискаше и отпускаше педала на спирачките със схванатия си ляв крак, успя да спре точно преди да напусне и чакъла. Добре, че по пътища като този движение почти нямаше, защото в района на Големите езера човек не можеше току-така да паркира мотоциклета си край пътя, пък дори и да е чукал най-известната американска актриса (въпреки че по времето, когато двамата се ожениха, тя отдавна бе изгубила свежестта си) и да са му споменавали името във връзка с Нобеловата награда за литература. Който и да посмееше да извърши подобна непредпазливост, щеше да види как само след секунди машината му се килва настрани, как стойката й се подвива нещастно под тежестта и я оставя да се сгромоляса върху мантинелата. Вярно, стойката изглеждаше здрава и солидна, но всичко си беше въпрос на настроение — също както и при някои хора, чиито имена той много добре можеше да назове, като се започне с онзи тип, чиято физиономия можеше да гледа единствено в огледало. А да се опиташ да си вдигнеш сам триста и петдесет килограмовия Харлей Дейвидсън, особено когато си на петдесет и шест и никога не си поддържал кой знае каква спортна форма, това той не пожелаваше на никого.
„Хич не ми се и мисли — плашеше се от подобна перспектива той, докато се любуваше на червено-кремавия си Харлей Софтейл, градски мотоциклет, способен да възмути всеки ценител на големите скорости най-вече с тихото пърпорене на двигателя си. Освен от тези нежни шумове, тишината на пустинята се нарушаваше единствено от горещия вятър и проскърцването на песъчинките, напъхали се под коженото му яке. За подобно яке в «Барнис», в Ню Йорк, искаха хиляда и двеста долара. Якето трябваше да бъде фотографирано от някакъв си педераст, работещ за списанието «Интервю», ако такова списание изобщо съществуваше. — Дали да не му вържа тенекия?“
— Дотук добре — рече той на глас. Свали каската си и я остави на седалката на мотора. Бавно прокара ръка по лицето си, горещо като вятъра, но освен това и жестоко изгоряло от слънцето. Имаше чувството, че никога досега не е бил толкова изтощен и изсмукан от живота.
2.
Литературният лъв се запъти със сковани крачки навътре в пустинята. Дългите му сиви коси достигаха до раменете на мотоциклетисткото му яке, трънливата растителност драскаше и шибаше кожените му крачоли (купени също като якето от „Барнис“). Огледа се внимателно, но не видя да се приближава кола нито от едната, нито от другата посока. Далеч надолу по пътя, на километър-два в западна посока, стоеше паркиран камион или може би туристическа каравана, но дори да имаше хора, едва ли можеха без бинокъл да видят какво прави великият човек в пустинята. Пък дори и да го гледаха, какво толкова? Повечето хора правеха като него.
Свали ципа на панталоните — той, Джон Едуард Маринвил, човекът, когото в „Харпър’с“ бяха нарекли „писателят, на когото Норман Мейлър винаги е желал да прилича“, човекът, когото навремето Шелби Фут бе нарекъл (нарекла?) „единственият жив американски писател с размаха на Джон Стайнбек“, — и извади писалката, с която природата го беше дарила от самото му раждане. Пикочният му мехур беше пред пръсване, но почти минута така и нищо не щеше да се случи; Маринвил си стоеше с оная работа в ръка и чакаше.