— Мога обаче да спра болката! — предложи Так от скривалището си. — Само ме помоли… и се откажи от това, което си намислил!
С помътнял поглед Джони използва острия край на чукчето, за да разпори една от торбите, сетне изсипа експлозива в отвора. Червената светлина мигом изчезна, сякаш съществото се уплаши да не би да предизвика експлозия по невнимание.
— Не можеш да го направиш! — изпищя Так, макар и с половин уста заради запушения от АНБ-то отвор (Джони обаче ясно долавяше думите с мисълта си). — Не можеш, проклет да си! Ан лах! Ан лах! Ос дам! Копеле недно!
«Ти си ан лах — отвърна му мислено Джони. — И тлъст кон де лах отгоре на всичко.»
Готово, първата торба беше празна. Освен черно и червено, от дупката в краката му се показваше вече и мъничко бяло. Гърлото, което водеше до света на Так… равнината… измерението… не бе толкова дълбоко. Да не би и болката в краката на Джони да отслабваше?
«Може би просто съм отмалял и не усещам — каза си той. — Започвам да преминавам в друго агрегатно състояние…»
Вдигна другата торба с взрив и забеляза, че единият й край е подгизнал от кръвта му. Освен че бели петна се въртяха из съзнанието му, тялото му изнемогваше. Трябваше наистина да побърза. Да работи със скоростта на вятъра…
Разпори зеблото, но му трябваха нечовешки усилия да остане глух за неистовите писъци в главата си — единствения език, който Так все още говореше.
Изсипа експлозива в дупката, докато накрая бялото почти изцяло закри червеното сияние.
Усещаше как целият кладенец, цялото пространство на антака е застинало в неподвижно очакване, нарушавано единствено от тихия шепот на странни гласове — може би призраците на погребаните тук преди век и половина миньори зовяха за възмездие.
Ако е така, Джони скоро щеше да ги зарадва.
Трескаво зарови из джобовете си, уплашен да не би сиво-белите петна да замъглят съзнанието му, преди да е изпълнил задачата си докрай. Най-накрая пръстите му напипаха нещо.
Патрон за ловна пушка…
Пъхна го в дупчицата на дъното на ини и без кой знае каква изненада установи, че пасва с отвора.
— Ей, сега ти видях сметката, негоднико — изграчи победоносно той.
«Не — обади се едва-едва нечий глас от мислите му. — Да не си посмял.»
Джони погледна металното кръгче, подаващо се от дупката. Хвана здраво дръжката на чука и отново си припомни думите, с които ченгето го беше натикало в колата си: «Толкова си жалък, че не само писател, мъж не можеш да се наречеш.»
Със свободната си лява ръка Джони свали каската и се засмя с пълен глас. Замахна и с все сила стовари чука върху патрона.
— ПРОСТИ МИ, ГОСПОДИ, ВИНАГИ СЪМ МРАЗИЛ КРИТИЦИТЕ!“
За хилядна от секундата се запита дали е успял, сетне му отговори ослепителният червен проблясък, който изпълни цялата безмълвна вселена.
Джони Маринвил позволи на бездната да го погълне и последните му мисли бяха насочени към Дейвид — беше ли успял Дейвид да се измъкне от шахтата, беше ли успял Дейвид да избяга от рудника, беше ли всичко наред с него, щеше ли да се отърве невредим?
„Извинен съм. Извинен съм от училище“ — помисли си и всичко потъна в мрак.