Или мозъкът? Не беше изключено. Я тумор, я (тази мисъл му се струваше особено обнадеждаваща) неочаквано ранни признаци на Алцхаймер.
Рак на панкреаса? Това поне нямаше да отнеме време. Експресно обслужване, никакво чакане. А защо не инфаркт? Цироза? Мозъчен удар? Всичко му се струваше толкова реално! Дори логично! В много интервюта беше казвал, че се чувства „оскърбен“ от смъртта, но това си беше само един от големите балони, които имаше навик да раздува из пресата. Истината бе, че той се чувстваше ужасен от смъртта и след като цял живот не бе дал мира на въображението си, можеше да си я представи как се задава зад поне стотина различни лица… И късно през нощта, когато не можеше да заспи, той виждаше ясно пред себе си как смъртта се задава под тези сто лица едновременно. Това, че отказваше да навести лекаря, да се подложи на прегледи, да позволи на специалист да се вмъкне под кожата му, нямаше да спре никоя от вероятните болести да го споходи или да продължи все така спокойно да го яде — при условие че вече се е заселила в тялото му, — но ако и занапред спазваше дистанция от докторите и техните дяволски инструменти, поне нямаше да му се налага да знае. Стига да не ти хрумне да светнеш лампата, какво ти пука дали под леглото или в ъгъла на стаята те дебне чудовище? А това, което докторите по света упорито отказваха да научат, бе, че за хора като Джони Маринвил, да се страхуваш от нещо е по-лесно, отколкото да си сигурен, че то е действителност. Особено, когато си готов да посрещнеш всяка съществуваща на планетата болест.
„Включително спин“ — мислеше си той, докато зяпаше из пустинята. Опитваше се да бъде предпазлив — пък и напоследък не му се случваше често да ляга с жени, това беше още една болезнена истина, — и можеше да гарантира пред съвестта си, че през последните осем или десет месеца наистина е бил предпазлив. Откакто беше спрял пиенето, вече не му се случваше да не си спомня нищо от изминалите нощи. Но през годините, в които пиеше здраво, поне четири-пет пъти се беше събуждал до напълно непознати мацки. Всеки път скачаше като ужилен и бързаше да провери тоалетната. Ако в кошчето се мъдреше използван презерватив, това му действаше донякъде успокоително, ако ли не — оставаше място за какви ли не догадки. Разбира се, той или приятелката (неговото ново гадже, както може би щяха да пишат из жълтата преса) можеше да са го потулили някъде през нощта, но каква беше гаранцията? Никаква от момента, в който паметта започне да ти играе номера. А спинът…
— Тая гадост се вмъква в тялото ти и чака — ядоса се той на глас и присви очи, след като силен повей на вятъра засипа с пясък лицето, врата и оная му работа. В продължение на минута тя си беше висяла в пространството, без да има каквато и да е нужда от това.
Джони си го изтръска набързо и го прибра в гащите си.
— Братя — обърна се той с пасторския си глас към далечните, блестящи на слънцето планински върхове, — в послание до Ефесяни, глава трета, стих девети, е казано, че колкото и да скачаме и танцуваме, последните две капки си остават за гащите. Така е писано и така е в действителност…
Тъкмо се обръщаше, издърпвайки в движение ципа си и говорейки сам на себе си, за да прогони мрачното настроение (мрачните настроения постоянно кръжаха около главата му, подобно на лешояди), когато замръзна на място.)
Зад мотоциклета му беше спряла полицейска кола. Сините й светлини лениво проблясваха на фона на ослепителното небе.
3.
Първата му жена беше човекът, който даде на Джон Маринвил неговия, така да се каже, последен шанс.
Не ставаше дума за последен шанс да публикува; по дяволите, не и това. Той спокойно можеше да я кара и занапред в същия дух, стига сам да продължаваше, първо, да изписва думи върху хартия, второ, да ги изпраща редовно до агента си. Щом като веднъж са те приели за истински литературен лъв, все някой ще се намери да издаде редовете, излезли изпод ръката ти, пък дори да си стигнал до писането на жалки самопародии или очевидни безсмислици. Джони си казваше понякога, че най-отрицателната страна на американския литературен живот е безразличието, с което издатели и критици те оставят сам на себе си, докато те се събират на своите просташки коктейли, за да се поздравяват взаимно с милосърдието, което проявяват към бедния стар Как Му Беше Името.