Онова, което Тери му даде, не беше последен шанс да публикува, но може би последен шанс да напише нещо стойностно, нещо, което би привлякло отново интереса към него, при това би го показало в положителна светлина. Нещо, което би могло да завърти луди тиражи… и да му позволи да живее от парите, които спечели. Това също си имаше своето значение.
Най-хубавото беше, че според него Тери дори не си даваше сметка какво му говори, следователно той нямаше да е длъжен да поделя с нея доходите от продажбите, при условие че има големи продажби. Не се налагаше дори да спомене името й на първата страница — там, където се благодареше на всички за всичко. И все пак, последното вероятно би го сторил на драго сърце. Колкото и отрицателни последици да бе донесло със себе си, въздържателството помагаше на човек по-добре да помни собствените си отговорности.
Беше се оженил за Тери на двадесет и пет. Тогава тя беше на двадесет и една, студентка във Васар. Така и не завърши колежа. Бракът им продължи почти двайсет години и за това време тя му роди три деца, и трите вече пораснали. Една от дъщерите му — Бронуин — дори още му говореше. Другите две… е, ако някой ден им омръзнеше да съсипват собствения си живот от злоба към него, той щеше да ги приеме в обятията си. По природа не беше отмъстителен.
Тери, изглежда, знаеше това. След петте години, през които двамата общуваха единствено посредством адвокатите си, най-сетне установиха нещо като диалог, понякога с писма, по-често по телефона. Първите прояви бяха плахи и скромни, двамата само опипваха почвата — страхуваха се да не се натъкнат на забравени мини из руините на някогашните си взаимоотношения. С годините обаче контактите им зачестяваха. Тери се отнасяше към вече известния си бивш съпруг с наполовина стоически, наполовина искрено забавен интерес, който го отчайваше. Според него подобно отношение не подхождаше на бившата съпруга на човек, който се е превърнал в един от най-оспорваните писатели на своето поколение. В същото време тя продължаваше да разговаря с него прямо и дружелюбно. Гласът й винаги му действаше освежително, подобно на хладната ръка на майка му, която гали горещото му от треска чело. Откакто той отказа пиенето, двамата се чуваха все по-често — контактите им оставаха все така задочни: живееха с ясното усещане, че ако някой ден се срещнат на четири очи, напрежението върху крехката връзка, която бяха установили, може да се окаже прекомерно. Ала тъкмо защото беше винаги трезвен, разговорите им криеха по-големи опасности… Макар да не бяха стигнали никога до размяна на открито злъчни реплики, рискът си оставаше реален. Тя настояваше той да се запише в Клуба на анонимния алкохолик, беше убедена, че не го ли стори, някой ден пак ще се пропие. А след алкохола щеше да посегне и към наркотиците, също както след здрача пада пълен мрак.
Джони й отговори, че няма ни най-малко намерение да прекара остатъка от живота си из подземията на затънтени църкви, в компанията на заклети пияници, с които да обсъжда колко е чудесно да превъзмогнеш себе си… — Членовете на подобни дружества са твърде пречупени, за да си дадат сметка как посвещават целия си живот на празни понятия и остарели идеали. Знам какво говоря, бил съм там. Ако на мен не ми вярваш, прочети Джон Чийвър. Той е написал много точни неща по въпроса.
— Джон Чийвър не е издал много нещо през последно време — отвърна му Тери. — Предполагам, сещаш се защо. Не ще и съмнение, Тери знаеше как да го дразни. Беше преди три месеца, когато тя му даде страхотната идея, и то ей така, съвсем непринудено. По средата на безобиден разговор за това, какво правят децата, какви са плановете й и, разбира се, с какво се занимава той. Това, което той беше правил през първите месеци на годината, се изразяваше в двестата страници от започнатия исторически роман за Джей Голд; най-накрая бе успял да оцени що за произведение представлява — пълно копие на Гор Видал — и го бе захвърлил в кошчето. Ако трябва да бъдем съвсем точни, бе изпекъл творбата си. В пристъп на творческо отчаяние, за което се бе зарекъл да не спомене пред никого, той бе наврял дискетите с файловете в микровълновата си печка, където ги остави да преседят десетина минути. Смрадта беше невъобразима, изпечените дискети се бяха превърнали на неопределена лепкава маса, която собственикът им трябваше светкавично да изхвърли от кухнята. В крайна сметка, наложи се да си купи нова печка.