Нищо — съгласи се с половин уста Джони, който продължаваше да си мисли за Шелби Фут, която веднъж бе нарекла Джон Едуард Маринвил единствения жив американски писател с размаха на Джон Стайнбек. Тери беше напълно права — от всички похвали, които беше слушал през живота си, с тази се гордееше най-много.
— Точно така, нищо — наблегна тя и се умълча за миг. Джони, добре ли си? Чувам те като от клозетно казанче.
— Нищо ми няма. Поздрави децата от мен.
— Винаги ги поздравявам. Но и те обикновено ми отговарят с думички, от които майка ми навремето се червеше. Както и да е, пак ще ги поздравя, чао.
Той затвори, без дори да погледне телефона. Апаратът се прекатури през бюрото и падна с трясък на пода, но той пак не му обърна внимание. Навремето Джон Стайнбек беше обиколил страната с палатка и куче. А Джони си беше купил Харлей Дейвидсън Софтейл само за да си го държи в някакъв забутан гараж в Кънектикът. И книгата му нямаше да се казва „Американската душа“. Тук Тери бъркаше, и то не само защото преди няколко години Джеф Бриджис бе направил филм с това заглавие. Нямаше да се нарича „Американската душа“, а…
— „Пътешествия на гърба на един Харлей“ — промърмори си той под носа.
Беше тъпо заглавие, такова, на което читателят дори би се засмял, все едно става дума за поредната пародия в списание „Мед“…, но пък и не беше с нищо по-лошо от „Смърт по време на втора смяна“ или „Да налееш масло в огъня“. На него му изглеждаше същото… И нещо му подсказваше, че заглавието си го бива, че колкото и невзрачно да изглежда сега, някой ден истинският му смисъл ще бъде разбран.
Джони винаги се осланяше на интуицията си, а тя от години не му бе проговаряла както сега. Можеше да прекоси страната с розово-кремавия си Харлей. Щеше да тръгне от Атлантика, където се намираше Кънектикът, за да пристигне в Калифорния, на Западното крайбрежие. От това щеше да излезе цял сборник есета, заради които критиците щяха да премислят из основи представата си за него; сборник, който дори би могъл да го върне на челното място в класациите, ако… ако…
— Ако бъде написан от сърце — каза той на глас. Сърцето му се беше разтуптяло от вълнение, но за пръв път си даваше сметка, че в това страшно няма. — От сърце, също като „Сини магистрали“. От сърце… е, защо не като Стайнбек.
Седеше на стола в кабинета си, в краката му телефонът злобно писукаше, а Джони Маринвил гледаше в пространството пред себе си и виждаше своето изкупление. Своя път към спасителния изход.
Най-накрая бе вдигнал телефона от земята и с треперещи от нетърпение пръсти бе навъртял номера на агента си.
— Бил — представи се той, — Джони е. Тъкмо си седях и си припомнях няколкото есета, които бях написал като малък, когато ме осени идея. Може да ти изглежда налудничаво, но би ли ме изслушал…
4.
Докато Джони се изкачваше по пясъчния склон към шосето и се опитваше да не се задъхва твърде шумно, забеляза, че непознатият, застанал до мотоциклета му и извадил тефтера си, за да запише регистрационния номер, е най-огромното ченге, което някога беше срещал: висок поне метър и деветдесет и пет и тежеше навярно към сто и трийсет кила.
— Добър ден, старши! — поздрави Джони. Погледна дрехите си и забеляза мъничко тъмно петънце под копчетата на джинсите си. „Колкото и да скачаме и да танцуваме…“
— Господине, навярно знаете, че да се паркира моторно превозно средство на щатски път е забранено от закона? — попита полицаят, без да вдига глава.
— Не, но ми се струва…
… „че това не представлява кой знае какъв проблем на шосе, по което не се мярка автомобил“ беше горе-долу смисълът на изречението, което понечи да каже с високомерното си пренебрежение, типично при отношението му към младежи или служители на властта. Погледът му обаче попадна на една любопитна подробност, която го накара отведнъж да забрави подобни маниери. По десния маншет на ризата на полицая имаше кръв, при това доста, която едва сега засъхваше на слънчевите лъчи. Вероятно ченгето си е имало работа с някоя жертва на транспортно произшествие — сърна или елен, ударен от невнимателен шофьор. Това беше достатъчно да обясни и петната от кръв, и лошото настроение на полицая. Ризата не ставаше повече за нищо: толкова много кръв не можеше да се изпере.
— Какво казвате? — попита с остър тон полицаят. Вече беше записал номера на мотоциклета, но без да повдига навъсените си руси вежди, продължаваше да оглежда машината. По изражението му личеше, че не желае да удостои с поглед собственика на мотора, да не би видът му да го потисне още повече. — Не си довършихте мисълта.