Джони си даваше сметка за абсурда от подобна литературна дискусия насред пътя с някакво си ченге-исполин, което току-що го е предупредило повече да не пикае в храстите, но вълнението и радостта от среща с истински почитател не му даваше мира.
При това полицаят отново изрече това, което му се искаше да чуе:
— Не! В никакъв случай. Теб трябва да те има на снимката.
— Всъщност и аз мисля така — съгласи се Джони. — Ще се снимам седнал на мотоциклета… Може да пусна крачето, за да се опра спокойно на стъпенките… Най-банална снимка, нали… банална, но…
— …но естествена — допълни полицаят. Изгледа Джони с непроницаемите си сиви очи, сетне отново насочи вниманието си към мотора. — Банално, но естествено. И никаква усмивка. Да не сте посмели да се усмихнете, господин Маринвил.
— Никаква усмивка — повтори Джони и наум отбеляза: „Тоя тип е същински гений“.
— Трябва да се снимате от известно разстояние — продължаваше ченгето. — Загледан в далечината. Все едно размишлявате за километрите, които сте…
— Да, и за километрите, които тепърва ми предстои да пропътувам. — Джони нарочно устреми поглед към хоризонта, за да придобие по-ясна представа как да застане пред обектива — щеше да напомня на стария герой, обърнал очи на запад, същински Кормак Маккарти, — когато отново забеляза изоставената кола, паркирана на километър-два нагоре по шосето. Все още можеше да вижда надалеч и ъгълът, под който падаха слънчевите лъчи, му позволяваше с почти пълна сигурност да каже, че има пред себе си каравана. — Километри и в буквален, и в преносен смисъл.
— Да, и така — кимна удивителното ченге. — „Пътешествия на гърба на един Харлей“. Харесва ми. Има нещо глупашко в него. Пък и, разбира се, аз бих прочел каквото и да напишете, господин Маринвил. Романи, есета, стихотворения… ако щете даже, сметката ви в химическото чистене.
— Благодаря — Джони беше наистина трогнат. — Ценя много мнението ви. Едва ли си давате сметка какво означават думите ви за мен. Последните една-две години бях особено тежки за мен. Станах жертва на постоянни съмнения, все се питах кой съм аз, какъв е истинският смисъл н живота ми.
— Е, и аз съм изживявал нещо подобно — увери го Полицаят. — Може да ви се струва странно да го чуете от устата на полицай, но си е така. Само да знаете какво ми се случи днес… Господин Маринвил, дали бих могъл да ви помоля за автограф?
— Разбира се, с най-голямо удоволствие — съгласи с Джони и бръкна в задния си джоб, за да извади своя бележник. Отвори го, прелисти множество страници с бележки, насоки, пътни номера, някаква карта, надраскан с мек молив (автор на последната беше Стив Еймс, който бързо бе установил, че знаменитият му клиент, мака и способен да яха мотоциклета без особена опасност за живота си, продължаваше да се губи като безпомощно дете по улиците на непознати градове). Най-накрая намери празен лист.
— Как ви е името, стар…
Беше прекъснат от продължителен, болезнен вой, от който кръвта в жилите му се смрази от ужас… Не само защото воят бе издаден от див звяр, но и защото идваше някъде отблизо. Изпусна бележника в краката си и се обърна на другата страна толкова бързо, че едва не залитна. От южната страна на шосето, на няма и петдесет метра бе застанало жалко подобие на куче с тънки като клечки крака и измършавели страни. В сивата му козина се бяха оплели разни репеи, на една от предните му лапи личеше грозен червен белег, но не на тези подробности обръщаше внимание Джони. Това, което бе приковало погледа му, бе муцуната на животното: сякаш се бе изкривила в човешка усмивка, докато в жълтите над нея очи се четеше колкото кучешка наивност, толкова и дяволско лукавство.
— Боже Господи — промърмори той под носа си, — какво е това? Да не е…
— Койот — осведоми го полицаят, произнасяйки думат като „ки-йот“. — Някои хора ги наричат пустинни вълци.
„Ето какво е имал предвид — помисли си Джони. — Споменал е, че е забелязал койот или пустинен вълк. Аз не съм го разбрал.“
Подобна мисъл го успокои донякъде, но дълбоко в съзнанието му продължаваше да се обажда неясна тревога.
Полицаят направи крачка по посока на койота, после още една. Спря се и пристъпи за трети път. Койотът не се помръдна от мястото си, но затрепери. Изпод проскубаните му косми протече урина. Повей на вятъра обърна струйката на няколко ситни капчици.
Когато полицаят направи четвъртата крачка, койотът надигна изтърканата си муцуна и нададе повторен вой — дълъг, напевен звук, от който на Джони му настръхна кожата, а топките му се свиха.