— Хей, не го пъдете — извика той подир ченгето. — Такова злокобно усещане си струва.
Но полицаят не му обърна никакво внимание. Беше се взрял в койота, който го гледаше тревожно и напрегнато с жълтите си очички.
— Так — каза полицаят. — Так ах лах.
Вълкът продължаваше да го наблюдава, сякаш разбираше подобните на индиански думички. Ръцете на Джони отмаляваха. Вятърът го връхлетя повторно, изпуснатият бележник изхвърча на банкета, където го спря някакъв камък. Джони дори не го забеляза. За момента и тефтерчето, и автографът, който се готвеше да даде на полицая, бяха далеч-далеч от мисълта му.
„Това ще го вкарам в книгата си — мислеше си той. Всичко останало може да отиде по дяволите, но това ще остане. Никой не може да го помръдне.“
— Так — рече повторно ченгето и плесна с ръце. Един път, но съвсем отчетливо. Койотът се обърна на другата страна и хукна. Мършавите му крачета се впуснаха в бясна гоненица. Джони не би и предположил, че звярът е способен да развие такава скорост. Едрият мъж в униформата цвят каки остана да наблюдава как сивкавата козина на койота се изгубва сред също така сивкавия пейзаж на пустинята. Не му трябваше да чака дълго.
— Тц-тц, ама са ми едни красавци… — отсече полицаят. Напоследък са се навъдили с десетки. Сутрин или рано следобед, когато са големите горещини, няма да ги срещнеш никъде, но в по-късните часове, особено привечер, когато се стъмва… — Той поклати глава.
— Какво му казахте? — попита с любопитство Джони. Беше направо удивително? На някой индиански език ли беше?
Едрото ченге прихна да се смее.
— Аз индиански езици не знам. Та как ще знам, като през живота си не съм виждал индианец. Това са само детски броилки като, ала-баланица или онче-бонче.
— Но той ви слушаше!
— Не, само ме гледаше! — обясни полицаят и изгледа със свъсени вежди Джони, сякаш не му беше приятно някой да му противоречи. — Приковах му очите, това е. Зениците на очите му. Предполагам, че повечето от нещата, които се разказват за дресьорите, са пълни дивотии, но става ли дума за крадльовци като пустинните вълци… е, приковеш ли зениците им върху себе си, все е тая какво ще им кажеш. Така или иначе, стига да не са бесни, няма от какво да се страхуваш. Важното е да не подушат, че те е страх. Или пък да открият кръв по теб.
Джони отново погледна десния ръкав на полицая и си помисли да не би тъкмо кръвта да е примамила койота към тях.
— И никога, никога да не им се изпречваш, ако са на глутница. Особено ако начело на глутницата стои добър водач. Тогава стават наистина безстрашни. Ще се закачат за елен и ще го преследват, докато сърцето му не се пръсне от умора. Понякога го правят само за забавление — тук той спря. — Преследват и хора.
— Наистина ли? — нямаше какво друго да каже Джони. Това е нещо… — нямаше как да повтори „злокобно“, този патрон вече го беше изгърмял. — Запомнящо се.
— Запомнящо се, нали? — усмихна се едрият полицай. — Тръпката на пустинята. Да пишеш книга сред пущинака. Да усещаш как отеква самотата.
Джони го зяпна. Полицаят изведнъж му бе прозвучал като Пол Боулс през някои от лошите му дни.
„Опитва се да те смае, това е всичко: все едно си разменяме приказки на коктейл, само дето коктейла го няма. Хиляди пъти ти се е случвало преди.“
Може би. Но все пак, при подобни обстоятелства човек не говори като на коктейл. Някъде в далечината се дочу отново протяжен вой. Въздухът потрепери, също както от горещината трепери пред очите ти. Джони знаеше едно, това не беше същият койот, който преди малко се бе спасил в далечината. Този път идваше от по-далеч, най-вероятно някой отговаряше на нададения зов.
— Я гледай ти! — сети се за нещо полицаят. — Приберете си нещата, господин Маринвил!
— Ъ? — за секунда Джони си помисли, че онзи по поетичен начин му намеква за спомените, които щеше да отнесе от тази среща; започваше да се чуди дали полицаят не чете мислите му. Мъжагата обаче се беше обърнал по посока на мотоциклета му и сочеше с пръст чантата, провесена отляво. Джони забеляза, че единият край на новото му пончо — нарочно си го беше избрал в оранжево, та да се вижда отдалеч при лошо време — е провиснало като изплезен език.
„Как така не съм го забелязал още когато спрях? — учуди се той. — Как може чак досега да не ми е направило впечатление?“ Имаше и друго. По пътя бе спрял да зареди в Пети Найс и след като напълни резервоарите, беше отворил чантите, за да извади картата на Невада. Провери колко е разстоянието от бензиностанцията до Остин, след което беше прибрал всичко и внимателно бе закопчал ремъците. Сигурен беше в това, но така или иначе чантата си стоеше отворена.