Цял живот Маринвил се бе гордял със способността си да усеща интуитивно нещата около себе си; най-добрите му произведения като писател бяха плод именно на интуицията му, не на сериозни планове и проекти. Алкохолът и наркотиците до голяма степен бяха притъпили шестото му чувство, но така и не бяха успели да го заличат напълно; освен това през последните месеци, откакто бе станал въздържател, то до голяма степен отново се бе научило да му говори. Сега, докато гледаше пончото да се подава от багажа, Джони чу тревожен звън дълбоко в съзнанието си:
„Ченгето е бъркало вътре!“
Подобна вероятност му изглеждаше лишена от всякакъв смисъл, но интуицията все пак настояваше на своето. Докато Джони стоеше сред храсталаците край пътя и блажено пикаеше, полицаят бе отворил пътната чанта и бе издърпал края на оранжевото пончо. През по-голямата част от разговора им полицаят нарочно бе застанал така, че Джони да не може да забележи промяната. Може би цялата тази сцена около изненадващата среща с любимия писател не беше чак толкова непринудена. Може би нищо не беше непринудено. Всичко е било подчинено на тайнствен замисъл.
„Какъв замисъл? Ще благоволи ли някой да ми обясни?“ Нямаше представа, но всичко това никак не му харесваше. Пък и номерът с койота трудно би го успокоил.
— Е? — попита полицаят. Усмихваше се, а това още по-малко се нравеше на Джони. Вече не ставаше дума за онази любвеобилна усмивка на радостния почитател — ако такава изобщо е съществувала; в гримасата му имаше нещо студено, може би дори презрително.
— Какво, е?
— Ще се погрижите ли за багажа си? Так!
Сърцето на Джони подскочи.
— Так, какво означава това?
— Аз не съм казвал „так“. Вие го казахте. Полицаят скръсти ръце и продължи да се усмихва.
„Искам да се махна оттук“ — пожела си наум Джони. Като че ли достигаха до последната точка от графика.
Ако това означаваше да се изпълняват заповеди, лошо нямаше. Малката интерлюдия, която бе започнала така забавно, сигурно все тъй приковаваше интереса на невидимите странични наблюдатели, но за актьорите в нея придобиваше друг смисъл… Сякаш облак бе закрил слънцето и един прекрасен ден то изведнъж бе помръкнало, обещавайки мрак и досада.
„Ами ако нарочно иска да ме засегне? Личи му, че е обърнал поне три-четири бири.“
„Е — отговаряше си Джони сам на себе ей, — дори така да е? Ъ, и какво можеш да направиш? Да се оплачеш пред местните ки-йоти?“
Развинтеното въображение му поднасяше изключително страховити картини: как един едър полицай копае яма в пустинята, а в сянката на колата му лежи трупът на човек, който навремето е печелил Националната литературна награда и е ебал най-известната американска актриса. Той отхвърли образите, преди да са се превърнали в нещо повече от бегли скици, не толкова от страх, колкото от своеобразни резерви, дори арогантност: в крайна сметка хора като него не ги убиваха току-тъй. Може сами да посегнат на живота си, но никой няма да ги убие, особено техни луди почитатели. Това си бяха чисти глупости, достойни за булевардните романчета.
Е, разбира се, случилото се с Джон Ленън доказваше по-скоро противното, но…
Отиде до мотоциклета, скришом хвърляйки поглед на полицая. За миг пред Джони изникна размазаният образ на вечно пияния му, неуравновесен, побъркан до степен да побърква и другите баща; той миришеше по абсолютно същия начин: най-отгоре аромат на „Олд Спайс“, под него силен дъх на пот, а под потта — гола мръсотия, също като пода на отдавна непочистено мазе.
И двата ремъка на чантата висяха отпуснати. Джони разтвори багажа си. Миризмата на „Олд Спайс“ продължаваше да го преследва. Ченгето бе застанало зад рамото му. Джони посегна към висящия край на пончото, но спря при вида на предмета, оставен върху пътните карти. Част от съзнанието му се поддаваше на изненадата, другата обаче приемаше всичко съвсем невъзмутимо. Погледна към полицая, който също се взираше в съдържанието на чантата.
— О, Джони — рече ченгето с нескрито съжаление. — Това ме разочарова. Страшно ме разочарова.
Бръкна вътре и извади голямата найлонова торбичка, поставена върху картите. На Джони не му трябваше да я подуши, за да разбере, че не съдържа тютюн за лула. Може би за да потвърди, че е жертва на плоска шега, на плика бе залепена голяма жълта лепенка, изобразяваща нечие усмихнато личице.
— Това не е мое — рече Джон Маринвил. Гласът му звучеше уморено и някак далечно, все едно стар автомат отговаря по телефона. — Не е мое и ти добре знаеш, че не е, щом като сам си го сложил вътре.
— О, да, нали, хайде да обвиним за всичко ченгетата — облещи му се мъжагата насреща. — Също както и в либералните ти книжлета, нали? Мой човек, подуших наркотика още в първата секунда, когато застана пред мен. Вониш на наркотици! Так!