— Хей, да не би големият пич да е подмокрил гащите? — подхвърли закачливо полицаят.
Джони погледна в краката си и се увери, че онзи е прав. „Колкото и да танцуваш и да скачаш…“ Левият му крак го болеше, все едно имаше зъбобол. Задникът му беше станал напълно безчувствен, сякаш го бяха замразили. Като се вземеха предвид обстоятелствата, може би трябваше да се чувства въпреки всичко благодарен на съдбата. Ако полицаят го беше ритнал малко по-високо, можеше да го остави парализиран за цял живот.
— Толкова си жалък, че не само писател, мъж не можеш да се наречеш — изрече полицаят. В едната си ръка държеше огромен пистолет. Погледна за сетен път найлоновия плик, който продължаваше да стиска в другата, и поклати глава в знак на отвращение. — Не само от думите ти се разбира, че си жалък, но и от самата ти уста, дето ги изговаря. Ако ми се наложи да гледам по-продължително ленивите ти устни и ухилената ти гримаса, ще те убия на място. Нищо не може да ме спре.
Койотите виеха в далечината: „У-У-УУУУУУ“ , сякаш озвучаваха стар филм на Джон Уейн.
— Не си ли доволен? — почти прошепна Джони.
— Още не — усмихна му се ченгето. — Но носът е добро начало. В интерес на истината, така изглеждаш по-добре. Не много, но все пак по-добре. — Отвори задната врата на полицейската кола. В това време Джони си мислеше колко ли е продължила разиграната комедия. Нямаше никаква представа, но във всеки случай, откакто бе дошъл полицаят, по шосето не бе минала нито лека кола, нито камион. Нищо. — Влизай, пич!
— Къде ще ме водиш?
— Къде мислиш, че ще заведа един самодоволен въздухар с либерални възгледи като теб? Право в пандиза, сладур. Качвай се в колата.
Джони се намърда на седалката. В движение опипа десния горен джоб на коженото си яке. Мобифонът си беше на място.
5.
Не можеше да седи на задника си. Толкова го болеше, че се килна на една страна, подпирайки разбития си нос с ръка. Имаше усещането, че някакво зло същество се е промъкнало под кожата му, че забива дълбоко в плътта му отровното си жило, но на първо време можеше да не му обръща внимание. „Дано само мобифонът работи“ — молеше се той на същия Господ, с когото повечето време от живота си се беше подигравал, особено в един от последните си разкази, озаглавен „Време, пратено от Бога“, издадено в „Харпър’с“ и получило, общо взето, добронамерени оценки. „Дай, Боже, мобифонът да работи, а Стив да не си е изгубил слуха.“ После се усети, че прави опит да върже каруцата пред коня, и добави трета молба: „Ама най-напред ми дай възможност да използвам мобифона, става, нали?“
Сякаш в отговор на молбата му огромният полицай подмина шофьорската врата и без дори да погледне колата, се приближи до мотоциклета на Джони. Сложи каската му на главата си и прехвърли крак през седалката — толкова беше висок, че все едно прескачаше преградата пред градинска леха — и само след секунда двигателят изръмжа. Полицаят остана изправен на седалката, за да откачи висящите ремъци на каската. Изглеждаше подобно на ездач, който иска да сломи с килограмите си съпротивата на коня под себе си. Подаде газ четири или пет пъти, за да се наслади на гърмежите от ауспуха. Най-накрая вдигна предницата на харлея, ритна стойката и с крак натисна педала за първа. С предпазливи движения, които силно напомняха за самия Джони отпреди няколко дни, повече от неуверен, след като в продължение на три години не беше яхал мотора, ченгето излезе встрани от пътя. Използваше ръчната спирачка и постоянно се подпираше с крака, загледан напрегнато пред себе си няма ли да се натъкне на препятствие. Щом слезе от пътния насип, даде газ, набързо смени скоростите и полетя между тръните.
„А дано се пребиеш на някоя дупка, садист нещастен! прокле го безмълвно Джони, който продължаваше да се дави в кръв. — Да се удариш на камък дано! Да гръмнеш и да пукнеш!“
— Не си губи времето с него — промърмори си той на глас и с палец отвори закопчалката на десния горен джоб на якето си. Извади клетъчния телефон, марка „Моторола“ (беше го купил по съвет на Бил Харис и това беше може би единствената свястна услуга, която агентът му бе направил през последните четири години), и го разгъна. Взря се в миниатюрния екран и със затаен дъх изчака да се появи буквичката „S“ заедно с две чертички. „Хайде, Господи, моля ти се, по-бързо! — нервничеше Джони и пот потече по лицето му, колкото да се смеси с кръвта, шуртяща все тъй изобилно от разбития му нос. — Трябва ми «S» с две чертички, само една по-малко и ще е най-добре да си го завра някъде.“