Мобифонът изписука в ръката му. В прозорчето в левия край на екрана се появи желаната буквичка „S“, което означаваше, че апаратът е включен и батерията работи. До нея се появи обаче само една чертичка.
Само една.
— Милост! — простена Джони. — Моля те, не ми прави шегички, само още една, моля!
Раздруса мобифона в жест на отчаяние… и се сети, че не извадил антената. Щом го стори, втората чертичка изникна над първата. Примигна, изчезна, пак се появи за секунда, но макар да трепереше, беше на мястото си!
— Да! — прошепна Джони. — Дааа! — Изви глава и се загледа през прозореца. През капките пот и изцапаните с кръв кичури дълга сива коса очите му се загледаха към хоризонта. Имаше усещането, че се е превърнал в малко беззащитно зверче, подало нос извън хралупата в тревога не го ли дебне отнякъде хищник. Полицаят беше спрял мотоциклета на около триста метра навътре в пустинята. Слезе от машината и я остави да се сгромоляса в прахта. Моторът изгасна. Въпреки отчаяното си положение Джони намери сили да се възмути от подобно отношение. Розовият Харлей го беше пренесъл през цялата огромна територия на Щатите, без американският му двигател да запъне нито веднъж, и сега сърцето го болеше да види с какво нехайство и пренебрежение се отнасят към него.
— Ти, побъркана гад! — процеди Джони през зъби. Отново смръкна от наполовина съсирената си кръв, изхрачи гъстата течност върху покрития с вестници под на колата и се върна към мобифона. На най-долния ред бутони, втори отдясно наляво, стоеше озаглавеният „NAME/MENU“. Стив беше програмирал тази функция вместо него тъкмо преди да отпътуват. Джони натисна нервно бутона и в прозорчето се появи малкото име на агента му: „БИЛ“. Натисна бутона повторно и на същото място се изписа: „ТЕРИ“; още веднъж и се появи „ДЖАК“, редакторът му към ЕфЕс & Джи. Мили Боже, защо всички тези имена стояха преди това на Стив Еймс? Та Стив беше спасителен пояс.
Триста метра навътре в пустинята побърканото ченге беше свалило каската му и с крака се мъчеше да зарие розовия Харлей, модел 86-а. Отдалеч приличаше на дете, играещо си на пясъчника в двора. Това беше добре. Ако онзи имаше сериозно намерение да скрие машината под пясъка, Джони щеше да има достатъчно време да се обади, където трябва… разбира се, в случай че мобифонът не му откаже услугите си. Светлинката „ROAM“ си беше на мястото, което беше добър знак, но втората чертичка така и не преставаше да се появява и изчезва.
— Хайде, хайде! — говореше Джони на мобифона си, докато търсеше номера с треперещите си, очернени с кръв пръсти. — Моля те, гълъбче, става ли? Моля те! — Удари още веднъж бутона и името на Стив най-после се появи на екрана. Плъзна пръст до копчето „SEND“ и го натисна. Най-накрая вдигна апарата до ухото си, навеждайки се още по-надясно. Докато чакаше да чуе сигнал, отново погледна по посока на ченгето. То продължаваше да засипва с пясък мотоциклета.
В ухото на Джони прозвуча сигнал „свободно“, но това още нищо не значеше. Беше влязъл в пътната телефонна мрежа, оттам до номера на Стив Еймс имаше още да чака. Още много.
— Хайде, хайде, хайде…
Най-накрая мобифонът спря да звъни. Чу се някакво изщракване.
„Добре дошли в Западната пътна мрежа! — обади се весело роботски глас. — Повикването ви е прието! Благодаря за търпението! Приятен ден!“
— Хич не ме баламосвай, приятелче, само ме свържи по-бързо! — прошепна на робота Джони.
Отсреща му отговори пълно мълчание. Полицаят се отдръпна на крачка-две от зарития под пясъците на пустинята мотоциклет. Оглеждаше от разстояние дали маскировката е достатъчна. Сврян на задната седалка на полицейската кола, сред купищата стари вестници, Джони Маринвил заплака. Не можеше да запази самообладание. То си беше като да се напикае отново, само дето водата течеше отгоре надолу.
— Не — скара се той тихичко на телефонната централа. Не си си свършила работата още. С този вятър наоколо трябва да се понапънеш. Още мъничко усилия, моля те, още малко усилия.
Полицаят стоеше насред пустинята и все така оглеждаше мотоциклета. Джони не го изпускаше от поглед. Долепил мъничкия мобифон до дясното си ухо, той надничаше през кичурите прилепнала коса и с тревога следеше огромната, дълга може би цял километър сянка на исполина.
В слушалката отново се дочу сигнал, този път далечен и губещ се сред пукотевици и бръмчене. Ако повикването бе достигнало до целта — а от сигнала можеше да се съди, че е успяло, — насреща трябваше да е друг телефон Моторола, закачен някъде по таблото на товарен камион. Камионът пък се намираше неизвестно къде, може би на осемдесет, може би на триста и осемдесет километра в източна посока от сегашното местоположение на Джон Едуард Маринвил. Най-важното — шофьорът му трябваше да чуе звънеца.