Выбрать главу

Бавно и невъзмутимо полицаят приклекна и широкото му, безизразно лице се появи в полезрението на семейство Джаксън. Тъмната сянка, хвърляна от широкополата шапка, сякаш разсичаше челото му. Кожата му болезнено се беше зачервила и Питър си каза, че дори гигантите изпитват същата непоносимост към слънцето като Мери. Очите на полицая бяха светлосиви и безизразни. Или поне Питър не можеше да разчете нищо в тях. Внезапно долови миризма на одеколон, може би на „Олд Спайс“.

Ченгето не му обърна внимание, вместо това погледът му зашари из купето на акурата, спирайки се най-напред на Мери (типична американска съпруга — бяла, с хубаво лице и стегнато тяло), сетне на фотоапаратите и чантите, разхвърляни на задната седалка, заедно с пликовете смет, която бяха насъбрали по време на пътуването. Боклукът не беше много — бяха напуснали Орегон само преди три дни, от които ден и половина гостуваха на Гари и Мариел Содерсън, където слушаха стари плочи и си припомняха миналото.

Очите на ченгето се задържаха върху издърпания пепелник. Питър си каза, че онзи сигурно търси фасове от цигари с марихуана. Усети внезапно успокоение. Не беше докосват трева близо петнайсет години, през живота си не бе опитвал кокаин и откакто му надупчиха талона след онова Коледно парти, почти беше зарязал пиенето. Случваше се по време на рокконцерт да пуши канабис — това беше единственият му досег с наркотиците, а Мери никога не беше посягала към дрогата. Понякога сама се наричаше „наркотична девственица“. В пепелника нямаше нищо друго освен две смачкани обвивки от дъвки, на задната седалка не се виждаха нито кутии от бира, нито бутилки от вино.

— Господин полицай, знам, че карах малко бързо…

— Ама здравата се изплашихте, а? — попита го любезно исполинът. — Няма страшно! Ще може ли да видя шофьорската ви книжка и документите на возилото?

— Разбира се — каза Питър и бръкна в задния си джоб за портфейла. — Колата обаче не е моя. На сестра ми е. Връщаме я в Ню Йорк вместо нея. Тя учеше в Рийд Колидж; Рийд е квартал на Портланд.

Усещаше, че бърбори несвързано, но не можеше да спре. Чудно как ченгетата те карат да си глътнеш езика, все едно в багажника ти е скрит обезобразен труп или отвлечено дете. Спомни си, че след онова коледно празненство, когато ченгетата го бяха спрели по магистралата за Лонг Айлънд, пак не можеше да спре да дърдори, дрън-дрън-дрън, докато полицаят мълчаливо провери документите му, сетне направи проба за алкохол.

— Мер? Би ли извадила документите на колата от жабката? Малък найлонов плик, заедно със застрахователната полица на Дий.

Тя дори не помръдна. Питър я погледна с крайчеца на окото си, видя, че е замръзнала на седалката си, бръкна в портфейла си и затърси книжката си. Трябваше да е там, в някое от многото отделения. Нямаше къде другаде да бъде…

— Мер? — отново се обърна към съпругата си, този път по-нетърпеливо. Внезапно усети страх. Ами ако беше изгубил проклетата шофьорска книжка? Какво, ако я е изпуснал на пода у Гари, докато е прехвърлял съдържанието на джобовете си (когато пътува, човек винаги взема със себе си толкова ненужни неща) от едните джинси в другите? Разбира се, не можеше да е сторил подобна глупост, но според закона за гадостта навярно се беше случило точно това.

— Няма ли да ми помогнеш, Мер? Моля те, извади проклетите документи.

— О, да, разбира се.

Тя се наведе напред, сякаш се готвеше да изскърца подобно на стара, ръждясала машина, включена за пръв път от години в електрическата мрежа. Отвори жабката и започна да рови във вътрешността й, изваждайки част от съдържанието, за да бръкне по-надълбоко. Питър забеляза ситни капчици пот по слепоочието й. Кичури от късата й, тъмна коса бяха направо мокри, нищо че климатикът вееше хладен въздух право в лицето й.

— Не мога… — понечи да каже Мери, но се сепна и с неподправено облекчение добави: — Тук са.

В същия миг и Питър погледна в отделението на портфейла си, където държеше визитните картички, и забеляза книжката. Не можеше да си спомни кога я е сложил там — как изобщо бе му минало през ума — но книжката стоеше пред очите му. На снимката изобщо не приличаше на преподавател по английски в Нюйоркския университет, по-скоро на безработен с основно образование (и възможен масов убиец). И все пак си беше той, достатъчно ясно си приличаха с портрета, та нямаше защо да се притеснява. Документите си бяха в тях, Господ си стоеше на небето, всичко си идваше на място.

„Освен това — мислеше си Питър, докато подаваше документите на полицая, — тук не е Албания. Може и да не се ориентираме много добре, но все пак не сме в Албания.“