— Той ми взе мотора, Стив. Взе ми мотора и го закара в пустинята. Зари го целия с пясък, но с този вятър, който духа… Намира се навътре в пустинята на километър-два от караваната, за която споменах, от северната страна на пътя. Ако слънцето е достатъчно високо, можеш да го видиш.
Джони преглътна и продължи:
— Извикай полиция… щатска полиция. Кажи им, че съм бил отвлечен от полицай, русокос и с огромни размери… искам да кажа, тоя е направо исполин. Разбираш ли ме какво ти говоря?
Но никой нищо не отговори в слушалката. Чуваше се само воят на вятъра и от време на време поредното изпукване по линията.
— Стив! Стив, там ли си?
Не, не беше.
На екрана на мобифона стоеше само една чертичка. Връзката се беше прекъснала. До такава степен се беше концентрирал върху това, което трябваше да каже на приятеля си, че нямаше и представа кога го е изгубил безвъзвратно. Нямаше откъде да знае и колко е успял да чуе Стив.
„Джони, сигурен ли си, че изобщо си разговарял с него?“
Този път вътрешният му „аз“ заговаряше с гласа на Тери — глас, който понякога Джони обожаваше, понякога до дъното на душата си ненавиждаше. Сега му идеше да я убие. Имаше чувството, че никога през живота си не е чувал толкова гаден и отвратителен глас. И съчувствието, което долавяше в тона й, го довеждаше до същинско безумие.
„Сигурен ли си, че не си измислил всичко това?“
— Не, той беше на телефона, беше, копелето беше на телефона — отвърна й убедено Джони. Улови умолителните нотки в собствения си глас и това още повече го вбеси. — Беше на телефона, кучко проклета. За няколко секунди, може би, но беше.
Ченгето се беше приближило на по-малко от петдесет метра. С дланта на дясната си ръка Джони прибра антената, сгъна подвижния микрофон и се опита да прибере мобифона обратно в десния джоб на якето си. Той обаче се бе затворил от само себе си. Телефонът се шмугна между краката му и падна на пода. Джони започна трескаво да опива пред себе си, пръстите му намираха единствено хартийки, повечето от тях брошури срещу наркоманията или обвивки от отдавна изядени хамбургери, по които само мръсотията беше останала. Най-накрая докопа някаква вещ от плат. Определено не беше това, което търсеше, но при вида й кръвта замръзна в жилите му: в ръката си Джони държеше момичешка баретка.
„Не й обръщай внимание. Нямаш време да мислиш какво е търсило малкото момиченце в полицейската кола. Намери проклетия мобифон и той трябва да е някъде тук…“
Да, тъкмо навреме. Дори вятърът, който се беше засилил до такава степен, че люлееше тежката полицейска кола, не можеше да заглуши стърженето от ботушите на полицая по каменистата земя.
Ръката на Джони напипа няколко пластмасови чашки за кафе, вмъкнати една в друга, и в най-горната от тях — мобифона. Грабна го, пъхна го обратно в джоба на якето и щракна копчето. Надигна глава над седалките тъкмо в мига, в който полицаят заобикаляше колата и се навеждаше напред да погледне арестанта през стъклото. Лицето му изглеждаше по-силно изгоряло от всякога, на места беше като опърлено от слънчевите лъчи. Джони дори забеляза как долната му устна е опърлена в съвсем буквалния смисъл; подобен белег личеше и на дясното му слепоочие.
„Така ти се пада! Хич не мисли, че ще ти съчувствам.“
Ченгето отвори вратата за шофьора, вкара главата си в отвора и го изгледа през мрежата, отделяща предните седалки от задните. Размърда ноздри и подуши въздуха. На Джони му се сториха огромни като игрище за боулинг.
— Да не си повръщал в колата ми, господарю Джим? Защото ако си го направил, първата ми работа, щом слезем в града, ще е да ти връча някоя голяма лъжица.
— Не съм повръщал — успокои го Джони. Свежа кръв потече отново към гърлото му и гласът му пак се изгуби. — Гади ми се, но не съм повръщал. — В действителност последните думи на полицая му вдъхваха известна надежда. „Първата ми работа, щом слезем в града…“ — беше рекло ченгето, а това означаваше, че засега няма намерение да го изрита от колата си, да го гръмне в черепа и да го погребе до мотоциклета.
„Освен, ако не се опитва да ме баламосва. Иска му се да поуспокои нервите ми, та да му бъде по-лесно да върши с мен, каквото си пожелае…“
— Страх ли те е? — интересуваше се полицаят, както стоеше все тъй наведен през вратата от другата страна на мрежата. — Хайде, господарю Джими, признай си! Винаги разбирам, когато ме лъжат. Так.
— Разбира се, че ме е страх.
Вместо „разбира се“ Джони избоботи нещо като „размира се“, сякаш беше настинал.
— Добре. — Полицаят седна зад кормилото. Свали си шапката и я изгледа недоволно. — Малка ми е. Една кучка, дето пее фолк-рок, ми унищожи старата. При това дори не благоволи да ми изпее „Заминавам с шибания самолет“.