— Разбрах — отвърна му с треперещ глас Джони. — „Пневма“ е стар гностически термин, означаващ „дух“. „Саркс“ се нарича тялото. Ти каза, поправи ме, ако греша — „само не с карабината, моля те, не ме поправяй с карабината“ — че съм пренебрегвал духа си за сметка на тялото. Може и да си прав. Твърде е възможно да си прав.
Отново се премести надясно. Двойното дуло на свой ред отново застана срещу очите му, колкото и Джони да беше сигурен, че при движението си не е издал нито звук. Полицаят нямаше как да го е видял, освен ако няма пред себе си монитор или знаеше ли и той какво.
— Не се бъзикай с мен! — предупреди го полицаят, все едно подобни игрички му омръзваха. — Това може само да утежни положението ти.
— Аз… — Джони прокара език по устните си. — Съжалявам. Не исках да…
— „Саркс“ не значи „тяло“, „тяло“ е „сома“. „Саркс“ се казва на плътта на тялото. Тялото е съставено от плът — така както се знае, че словото е приело плътски образ при раждането на Исус Христос, — но тялото не е само плът. Общият сбор е нещо повече от отделните части, взети заедно. Толкова ли е трудно за интелектуалец като теб да го разбере?
И през цялото това време карабината не преставаше да го преследва. Все едно се насочваше по топлината на тялото му.
— Аз… никога…
— Никога не си се замислял над нещата от подобна гледна точка? О, я недей ми ги говори тия! Дори един духовен наив като теб трябва да разбере, че печената кокошка се различава от кокошката в курника. „Пневма“… „сома“… и „с-с-с“…
Насред изречението гласът му стана по-плътен, като на човек, който бърза да се доизкаже, преди да е кихнал. Изведнъж пусна карабината на седалката до себе си, пое дълбоко въздух (при което седалката му се изпъна още по-назад, притискайки повторно контузеното коляно на Джони) и даде пълна воля на кихавицата си. От носа му обаче не се разхвърчаха сополи, а кръв и някаква червеникава слузеста гадост, която се проточи на дълги, сякаш найлонови влакна. Въпросната гадост — вероятно секрети от гърлото и синусите на полицая се удари право в предното стъкло на колата, олигави и кормилото, и таблото. Разнесе се непоносима воня, като от развалено месо.
Джони скри лицето си в шепи и извика от ужас. Нямаше как да не извикаш; усещаше чак очните си ябълки да играят в черепа, все едно го бяха включили в електрическа мрежа.
— Тц-тц, няма по-лошо от летните настинки, нали така? — попита ченгето с мрачния си замислен глас. Прокашля се, колкото да прочисти гърлото си и изплю внушителна храчка с големината на киселица, която се залепи на таблото. Увисна за миг, след което бавно и безшумно, подобно на охлюв, се разтегли по плота на полицейската радиостанция, оставяйки след себе си кървава диря. Закачи се за малко на долния ръб на радиото, след което звучно се разпльока на пода.
Джони затвори очи и тихо изстена в дланите си.
— Ето на това казваме „саркс“ — заключи полицаят и запали двигателя. — Би било добре да го запомниш, ще ти потрябва… Щях да кажа: „за следващата книга“, но не мисля, че следваща книга изобщо ще има, нали така, господин Маринвил?
Джони предпочете да не му отговаря, но от погнуса се страхуваше да покаже лице иззад шепите си. Мина му през ума, че навярно нищо от това, което сега изживяваше, не се случваше наистина, че по някакви странни обстоятелства е попаднал в лудницата и там са му внушили подобни кошмарни халюцинации. Но винаги трезвият му вътрешен глас отхвърляше подобни предположения. Пък и как с тази смрад в купето…
„Тоя умира, трябва да умира, няма как. Има инфекция на белите дробове, вътрешни кръвоизливи. Той е неизличимо болен, пораженията върху съзнанието му са само симптом на нещо по-сериозно. Може би е станал жертва на радиация или просто на бяс, или на…“
Полицаят направи обратен завой и насочи колата си на изток. Джони изчака още малко, преди да махне ръцете от лицето си. Трябваше да се успокои, да си вдъхне поне малко кураж. Най-накрая се реши и се огледа. Това, което забеляза пред страничния прозорец, го накара да зяпне в удивление.
През петдесет метра по банкета край пътя, подобно на безмълвен шпалир се бяха наредили койоти. Жълтите им очи просветваха, езиците им се протягаха към земята, сякаш в усмивка.
Джони се обърна на другата страна: насред праха, от отсрещния край на платното, под жарките лъчи на следобедното слънце, се бяха наредили още койоти, вперили погледи в полицейския автомобил. „А това симптом ли е? — чудеше се Джони. — Това, което виждаш навън, симптом на болестта му ли е? Но ако е симптом на неговата болест, как така го виждам?“