Варлам Шаламов
Град в планината
В този планински град бях доведен за втори и последен път в живота си през лятото на четирийсет и пета година. От този град преди две години ме бяха отвели в съда, който ми гледаше делото, осъдиха ме на десет години и аз се скитах по витаминни, обещаващи смърт командировки, дъвчех клек, лежах в болница, отново работих по командировки, избягах от участъка „Ключ Алмазни“, където условията бяха непоносими, хванаха ме и ме изправиха пред следствието. Новата ми присъда едва започваше да тече — следователят реши, че държавата няма да извади голяма полза от едно ново следствие, нова присъда, начало на излежаването й, ново пресмятане на времето на арестантския ми живот. В меморандума пишеше за наказателната мина, за спецзоната, в която трябва да остана оттук до края на света. Но аз не исках да казвам „амин“.
В лагерите има едно правило — затворниците, които са осъдени повторно, не се изпращат, не се „етапират“ в същите мини, в които са работили до този момент. В това имаше голям практически смисъл. Държавата осигурява живот на своите секретни сътрудници, на своите доносници, клетвопрестъпници и лъжесвидетели. Това е правният минимум, на който те могат да разчитат.
Но към мен подходиха по друг начин, и то не само защото следователя го мързеше. Не, героите на очните ставки и свидетелите по първото ми дело вече бяха откарани от специалната зона. В Джелгала1 вече ги нямаше нито бригадира Нестеренко, нито заместник-бригадира Кривицки, нито журналиста Заславски, нито неизвестния ми Шайлевич. Бяха ги извели от спецзоната като вече поправили се и доказали своята преданост. Тоест, държавата честно плащаше за труда, положен от доносниците и лъжесвидетелите. Моята кръв, моята нова присъда бяха тази цена, това възнаграждение.
Повече не ме викнаха на разпит и аз с удоволствие си оставах в претъпкания следствен арест. Не знаех какво ще ме правят, дали ще сметнат бягството ми за самоволно отлъчване — нарушение, което беше неизмеримо по-малко от бягството.
След около три седмици ме викнаха и ме отведоха в етапната килия, където до прозореца седеше човек в шлифер, в хубави ботуши, в здрава, почти нова антерия. Той ме прочете като отворена книга, както казват криминалните, и веднага разбра, че съм обикновен „пътник“, който няма достъп до света на другите. И аз го „прочетох като отворена книга“: все пак аз не бях просто „левак“, а стрелян заек. Пред мен стоеше един от криминалните, когото, реших аз, ще го карат нанякъде заедно с мен.
Караха ни за спецзоната, в познатата ми Джелгала.
След час вратите на килията ни се отвориха.
— Кой е Иван Грек?
— Аз съм.
— Имаш пратка. — Боецът връчи един пакет на Иван и криминалният, без да бърза, сложи пакета на нара.
— Да не би да тръгваме?
— Колата идва.
След няколко часа газ и пъшкане колата допълзя до Джелгала, до дежурните пазачи.
Лагерният отговорник излезе напред и ни погледна документите — моите и на Иван Грек.
Това беше същата тази зона, където разводите нямаха край, където овчарските кучета пред очите ми пришпорваха на дежурство поголовно всички, и болни, и здрави, където за развод по работните места ни строяваха зад постовите, при портала на зоната, откъдето тръгваше стръмна пътека надолу, летяща пътека през тайгата. Лагерът се намираше на върха на планината, а се работеше долу, което доказваше, че човешката жестокост не познава предели. На площадката пред постовите двама надзиратели хващаха за ръцете и краката всеки, който откажеше да работи, разлюляваха го и го хвърляха надолу. Арестантът се търкаляше около триста метра, падаше, долу го чакаше войник и ако скаталият се не ставаше, ако не тръгваше нагоре дори и под дулото на автомата и дори ако го удрят, го завързваха за влачката и конете влачеха този затворник до работното му място — до забоите имаше поне километър. Докато не ме отведоха от Джелгала, всекидневно виждах тази сцена. Сега се бях върнал.
Но най-тежкото не беше в това да те хвърлят надолу по стръмното — така беше замислена спецзоната. Не беше и това, че влачеха бачкаторите до работните им места. Страшен беше краят на работата, тъй като след изтощителния труд на студа, след целия работен ден трябваше да пълзим нагоре, да се хващаме за клони, за съчки, за пънчета. Да пълзим, че и да мъкнем дърва за охраната. Да мъкнем дърва в самия лагер, както казваше началството, „за самите нас“.
Джелгала беше сериозно предприятие. Разбира се, тук имаше стахановски бригади, като бригадата на Маргарян, имаше по-слаби бригади, като нашата, имаше и криминални. Тук, както и на всички златни мини в ОЛП2 първа категория, имаше портал с надпис: „Трудът е въпрос на чест, слава, доблест и героизъм“.
1
Златна мина в Магаданска област, един от най-тежките лагери, наричан „карцерът на Колима“. — Б.пр.