Иван Грек го отведоха.
— Приближи се.
Вече знаех за какво става дума. Закачалката на моята антерия, обърнатата яка на моята антерия, плетеният памучен шал, широкият метър и половина шал, който аз напразно се опитвах да скрия, беше привлякъл набитото око на лагерния отговорник.
— Разкопчай се! — Аз се разкопчах.
— Разменяме го. — Отговорникът посочи шала.
— Не.
— Помисли си, добра е размяната.
— Не.
— После ще е късно.
— Не.
Започна планомерен лов за моя шал, но аз добре си го пазех, завързвах го около тялото си в банята, никога не го свалях. В шала бързо се завъдиха въшки, но аз бях готов да изтърпя и тези мъчения, само и само да запазя шала. Нощем понякога го свалях, за да си почина от ухапванията на въшките и на светлината виждах как шалът мърда, как се движи. Толкова много въшки имаше в него. Една нощ съвсем не се търпеше, печката грееше силно, беше непривично топло и аз свалих шала и го сложих на нара до себе си. В същия момент шалът изчезна и изчезна завинаги. След седмица, като отивах на развод и като се готвех да падна в ръцете на надзирателите и да полетя надолу по склона — видях отговорника, който стоеше пред портала при дежурните. Вратът на отговорника беше увит в моя шал. Разбира се, шалът беше изпран, полят с вряла вода, обеззаразен. Отговорникът дори не ме погледна. Пък и аз си погледнах шала само веднъж. Бях имал сили само за две седмици бдителна борба. Навярно отговорникът е платил на крадеца с по-малко хляб, отколкото е бил готов да даде на мен в деня на пристигането ми. Кой знае. Не мислех за това. Даже ми стана по-леко, взеха да ми се оправят следите от ухапвания по врата, и започнах да спя по-добре.
И все пак никога няма да забравя този шал, който толкова кратко време бях притежавал.
В лагерния ми живот почти не беше имало безименни ръце, които да са ме подхващали в снежна буря, нямаше безименни другари, които да са ми спасявали живота. Но аз помня всички парчета хляб, които съм изял от чужди, неслужебни ръце, и всички махорки. Много пъти влизах в болница, девет години живях между болницата и забоя, без да се надявам на нищо, но и без да пренебрегвам ничия милостиня. Много пъти си тръгвах от болницата, а още на първия етап ме разсъбличаха я криминалните, я лагерното началство.
Спецзоната се беше разраснала: нови бяха дежурствата, изолаторът, хората, подлежащи на прострелване от караулните вишки. Нови бяха и самите вишки, но столът си беше все същият — онзи, в който по мое време, преди две години, бившият министър Кривицки и бившият журналист Заславски демонстрираха пред очите на всички бригади ужасяващото си лагерно развлечение. Подхвърляха парче хляб, оставяха на масата една тристаграмова дажба, като че ли е ничия или пък е на някой идиот, който си е „изоставил“ хляба и тогава някой от онези „пътници“, които бяха полуобезумели от глад, се хвърляше на тази дажба, грабваше я от масата, отнасяше я в тъмния ъгъл и със скорбутните си зъби, оставящи по хляба следи от кръв, се опитваше да сдъвче този черен хляб. Но бившият министър — който беше и бивш лекар — знаеше, че гладният няма да може мигновено да излапа хляба, понеже няма да му стигнат зъбите, и позволяваше на спектакъла да се разгърне, за да няма връщане назад и да има по-убедителни доказателства.
Тълпа озверели бачкатори тогава се нахвърляше върху крадеца, хванат „заедно със стръвта“. Всеки смяташе за свой дълг да го удари, да го накаже за престъплението и макар ударите на едни „пътници“ да не можеха да потрошат костите на човек, те все пак му прекършваха душата.
Това е същинска човешка безсърдечност. Черта, която показва колко много се е отдалечил човекът от животното.
Пребитият, окървавен крадец-неудачник се скриваше в ъгъла на бараката, а бившият министър, заместник на бригадира, заставаше пред бригадата и редеше оглушителни речи за вредата от кражбите, за святостта на затворническата дажба.
Всичко това възкръсваше пред очите ми и докато гледах обядващите „пътници“, които си облизваха паниците с отработеното ловко движение на езика и докато също толкова ловко облизвах собствената си паница, си мислех: „Скоро на масата ще вземе да се появява хляб за примамка, хляб като «стръв». Тук сигурно вече има и бивш министър, и бивш журналист, делообразуватели, провокатори, лъжесвидетели“. Играта „със стръв“ беше много популярна в спецзоната по мое време.
Тази безсърдечност с нещо напомняше свалките на криминалните с гладните проститутки (пък и проститутки ли са това?), когато за „хонорар“ служи дажбата хляб или, по-точно, не самата дажба, а онова, което жената успее да изяде от нея, докато лежат заедно — такова е взаимно приетото условие. Всичко, което тя не успее да изяде, криминалният й отнема и го отнася със себе си.