Выбрать главу

— Аз предварително замразявам дажбата в снега и после й я пъхам в устата — колко пък ще успее да отхапе, ако е вкочанена… Връщам се обратно и гледам — дажбата си е там.

Това безсърдечие на апашката любов е извън човека. Човек не може да си измисли такива развлечения, само криминалният може.

Ден след ден аз се приближавах към смъртта и нищо не очаквах.

Все още се стараех да изпълзя от портала на зоната, да отида на работа. Само да не ми се води отказ от работа. За три отказа се полагаше разстрел. Така беше през трийсет и осма година. А сега течеше четирийсет и пета, есента на четирийсет и пета година. Законите бяха същите, особено за спецзоните.

Надзирателите все още не ме бяха хвърляли надолу по склона. Изчаквах конвоят да замахне с ръка и се хвърлях към подножието на ледената планина, свличах се надолу, като вместо спирачка се захващах за клони, издатини на скалите, ледени късове. Успявах да застана в строя и да крача под проклятията на цялата бригада, понеже крачех лошо; впрочем не много по-лошо и не много по-шумно от всички останали. Но именно тази незначителна разлика в силите ме превръщаше в предмет на общата злоба, на общата омраза. Другарите ми май ме мразеха повече и от конвоя.

Влачех ватени панталони по снега и се придвижвах до местоработата, а конят влачеше покрай нас на влачката поредната жертва на глада, на побоите. Ние правехме път на коня и се влачехме след него към началото на работния ден. Никой не мислеше за края на работния ден. Краят на работата настъпваше от само себе си и някак си не беше важно дали ще настъпи ли тази нова вечер, нова нощ, нов ден, или не.

От ден на ден работата ставаше все по-тежка и аз чувствах, че са нужни някакви особени мерки.

— Гусев. Гусев! Гусев ще ни помогне.

С Гусев от вчера бяхме тандем в чистенето на някаква нова барака — боклукът да се изгори, останалото да се зарие в земята, под пода на помещението, във вечно замръзналата земя.

Познавах Гусев. Бяхме се срещали в златната мина преди две години и точно Гусев ми беше помогнал да си намеря откраднатия колет, беше ми посочил кой трябва да се набие и го би цялата барака, и си намерих колета. Тогава бях дал на Гусев парче захар, шепа компот — нали все пак не бях длъжен да си давам всичко за находката, за доноса. Можех да вярвам на Гусев.

Намерих изход — ще си счупя ръката. Удрях по лявата си ръка с един къс лост, но не получих нищо повече от синини. Или нямах нужната сила, за да счупя човешка ръка, или някакъв пазител вътре в мен ми беше пречил да замахна като хората. Ами да замахне Гусев.

Но Гусев отказа.

— Бих могъл да направя донос срещу теб. Законът забранява самоосакатяването, така че биха ти лепнали още три години допълнително.

Но няма да те издам. Помня компота. Само не ме моли да хващам лоста, няма да го направя.

— Защо?

— Защото когато ченгетата започнат да те бият, ще кажеш, че това аз съм го направил.

— Няма да кажа.

— Приключихме този разговор.

Трябваше да си намеря някаква много по-лека работа и аз помолих доктор Ямполски да ме вземе за строителството на болницата. Ямполски ме мразеше, но знаеше, че по-рано съм работил като санитар.

Оказах се неподходящ работник.

— Защо така — казваше Ямполски и почесваше своята асирийска брада — не искаш да работиш.

— Не мога.

— И ми казваш „не мога“ на мен, лекаря.

„Ама вие не сте лекар“, исках да кажа аз, понеже знаех какъв е Ямполски. Но „като не вярваш — приеми го като приказка“. Всеки в лагера — арестант или волнонаемен, все едно, бачкатор или началник-е такъв, за какъвто се представя… И това се зачита както формално, така и по същество.

Разбира се, доктор Ямполски е началник на санитарната част, а аз съм бачкатор от наказателната спецзона.

— Сега те разбрах — злобно казваше докторът. — Ще те науча аз на ум и разум.

Аз мълчах. Толкова хора в живота ми ме бяха учили на ум и разум.

— Утре ще те науча аз. Утре ще ти дам да се разбереш… — Но утре не настъпи.

През нощта до нашия град върху планината бяха успели да стигнат две коли, два камиона, които бяха издрапали нагоре по ручея. С газ и ръмжене бяха допълзели до портала на зоната и бяха започнали разтоварване.

В камионите беше имало хора в красиви чуждестранни униформи.

Това бяха репатрираните. Идваха от Италия, от трудовите части в Италия. Да не са власовци3? Не. Впрочем, „власовци“ ни звучеше твърде неясно на нас, старите колимчани, откъснати от света, а на новите им звучеше прекалено близко и живо. Защитният рефлекс им казваше: мълчи! А на нас колимската етика не ни позволяваше да разпитваме.

вернуться

3

По името на ген. Андрей Власов. — Б.пр.