В спецзоната, в златната мина на Джелгала отдавна вече приказваха, че ще доведат репатрирани. Те нямали присъда. Присъдите им щели да дойдат след тях. Но хората бяха живи, по-живи от колимските „пътници“.
За репатрираните това беше краят на един път, започнал в Италия, на митингите. Родината ги била очаквала. Родината им била прощавала. Пък от руската граница към вагоните им бил прикрепен конвой. Репатрираните дойдоха направо в Колима, за да ме разделят с доктор Ямполски, за да ме спасят от спецзоната.
На репатриантите не им беше останало нищо повече от коприненото им бельо и новата чуждестранна военна униформа. Златните часовници, костюмите и ризите бяха разменили по пътя за хляб — аз и през това бях минал, пътят беше дълъг, а аз добре познавах този път. От Москва до Владивосток етапът пътува четиридесет и пет дни. Следва параходът Владивосток — Магадан за още пет дни, после идват безкрайните дни по транзитките и ето го краят на пътя — Джелгала.
На камионите, с които бяха докарали репатрираните, качиха петдесет души от специалните затворници и ги пратиха в управлението — в неизвестност. Мен ме нямаше в тези списъци, но затова пък в тях попадна доктор Ямполски и повече не го срещнах.
Отведоха и отговорника и аз за последен път видях на врата му онзи шал, който ми беше струвал толкова мъки и грижи. Въшките, разбира се, бяха ощавени, унищожени.
Значи през зимата надзирателите ще разлюляват репатрираните и ще ги мятат надолу, а после ще ги връзват за влачката и ще ги влачат до забоя на работа. Както ни мятаха нас…
Беше началото на септември, започваше колимската зима…
Направиха обиск при репатрираните и докараха всички до трепет. Опитните лагерни надзиратели извадиха на бял свят това, което беше оцеляло след десетки обиски, проведени на „свобода“, като започнем с Италия — парче хартия, документ, манифестът на Власов! Но това известие не произведе ни най-малко впечатление. За Власов, за неговата РОА4 нищо не бяхме чували, а тук излезе цял манифест.
— Какво ще им се случи сега? — попита някой от тези, които си сушиха хляба около печката.
— Нищо няма им се случи.
Не знам колко от тях бяха офицери. Офицерите-власовци бяха разстрелвани; може би тук имаше само редници, ако си спомним за някои свойства на руската психология и същност.
Около две години след тези събития ми се случи да работя като фелдшер в японската зона. Там за всяка длъжност — дневален, бригадир, санитар — непременно се взимаше офицер, това се смяташе за разбиращо се от само себе си, макар че пленените офицери-японци в болничната зона не носеха униформи.
А нашите репатрирани се разобличаваха и се разконспирираха взаимно по отдавна известен образец.
— В санитарната част ли работите?
— Да, в санитарната част.
— За санитар е назначен Малиновски. Разрешете да доложа, че Малиновски сътрудничеше с немците, работеше в канцеларията в Болоня. Лично съм го виждал там.
— Това не е моя работа.
— А чия работа е? Към кого да се обърна?
— Не знам.
— Странно. А някой да има нужда от копринена блуза?
— Не знам.
Приближи се радостният дневален, той си заминаваше, заминаваше си от спецзоната.
— Видя ли сега, пиленце? В италиански мундири, ама във вечния лед. Така ви се пада. Не служете на немците!
И тогава новият каза тихо:
— Ние поне видяхме Италия. А вие? — И дневалният помрачня, замълча. Колима не беше изплашила репатрираните.
— На нас тук, общо взето, ни харесва. Става за живеене. Само не разбирам защо вашите в стола никога не ядат хляб — онази двестаграмовка или тристаграмовка — кой каквото е изработил. Нали е на проценти?
— Да, на проценти е.
— Ядат без хляб супата и кашата, а после кой знае защо си отнасят хляба в бараката.
Репатрираният без да иска беше докоснал най-важния въпрос на колимския бит.
Но аз не исках да му отговарям:
„Ще минат две седмици и всеки от вас ще прави същото“.