Константин Константинов
Градчето
Засрамено от собствената си незначителност, то се гуши между трите рошави хълма, зад които тъмнее Балканът. То не се вижда отникъде, освен когато се влезе в него. То е като крайпътните камъни, като изсъхнал дънер, сраснало с пръстта, с опадалата шума, безлично, изоставено и кротко. Неговото полуизличено име не напомня нищо. То почти няма име.
Дълги часове са се изнизали от заранта. Каруцата е пяла своята жаловита, несвършваща песничка. Редили са се завои, падини и урви. Привечер наоколо като че няма нищо друго вече, освен тая посърнали полета със сребърни паяжинки, далеч на хоризонта ръждивите гори и това опалово небе, в което се топи всеки звук на есенния ден. И току изведнъж, вляво, през жилестите клони на стар орех, изникват сини первази на църква с кубе и кръст над него. Прашният път се превръща в тясна разкривена уличка, от двете страни се навеждат двукатни почернели къщи с капаци, изплувва в дъното схлупено кафененце с асма и двама старци под нея. Това е градчето.
От тоя час нататък времето изчезва. Остава само тишина — бистра, бездънна, безбрежна, като спокоен, потопил целият свят океан. Остава само сън, който през нощта е гъст и черен, а денем ленив и лъчист. В радиус трийсет километра наоколо няма селище, по-голямо от няколко колиби. Пощата пристига дваж седмично. И градчето е малка столица на тоя край, без да бъде дори център на околия.
Чернозеленикави стрехи се навеждат над уличката като кривнати, позеленели от старост калпаци. До ъгъла лъщи повиснал на тел бръснарски леген, а на прозорчето под него се мъдри буркан с пиявици и саксийка босилек. Отсреща е бакалницата с натрупани пред вратата буци каменна сол, гвоздеи, провесени въжа, а зад прашните стъкла — връзка моливи, тетрадки и къс почерняла наденица. Мирише на прах, на катран и сено. Слънцето пече затворените кепенци на предишните мутафчийски дюкяни. Бръмчали са някога масури и чепкала, навивали са се гайтани, козяци и чулове, скърцали са кервани към Узунджово, Едирне и Стамбул. Някогашният конак, тежка каменна сграда с хладен пруст, дървени колони и избуяла градина отзаде, носи днес избеляла табела: „….ски полиц. участок“. Една запустяла джамия до него с пречупено минаре и две щъркови гнезда спи, удавена в бъз и бръшлян. Тук уличката се разтваря в пътя, който води към Балкана. Гъста букова гора пълзи нагоре, към баирите, дето са мандрите, и възлиза още по-нагоре: хе там, в усойните пазви над тях, белеят два чарка.
Денем тоя път е пуст. Сегиз-тогиз горски стражар с цървули и метната на ремък пушка слиза, почернял, опрашен. Вечер поскърцват коли с греди и спират в долния край. Но всеки ден, след шест часа, по тоя път излиза на разходка малкото общество на градеца. Тук е директорът на прогимназията, дребен, очилат, с вечно бременната си жена и балдъзата — суха и напудрена стара мома. Тук е черният, мустакат акцизен, секретарят на общината — мършав момък с галузник и сламена шапка. И мировият съдия е тука — едър поприведен мъж с редки мустаци и уморен поглед, винаги наметнат с пардесю. Той не е тукашен, вдовец, саможив и неврастеник. Той се смята туберкулозен и постоянно е зает с грижи около здравето си.
Те се разхождат бавно, прилично, докато долу светне първият фенер. Тогава почти изведнъж пътят опустява, сякаш хората са се стопили в мрака. Съдията се е отдалечил доста и бърза да се прибере. Лек ветрец иде от Балкана — тънък, пресен, студен като изворна вода. Съдията облича пардесюто, закопчава се, разкършва рамене и крачи из потъмнелия път. В сухата царевица нещо невидимо шумоли, сякаш хайдушки стъпки дебнат отзаде. Един прилеп безшумно прелита наблизо. Тръпки полазват по гърба на едрия мъж и той бърза да отмине по-надолу.
След час градчето изцяло тъне в мрака. Сам в своята тясна като гроб стаичка, съдията не може да заспи. Преглежда още веднъж насрочените за утре дела, отваря прозорчето и сяда отново на масата. Пламъкът на газената лампа потрепва и заедно с ветреца в стаичката нахлува дълбоката, мълчалива, гъста нощ. Той потръпва, прислушва се: нищо, никакъв шум, никакъв звук, ни най-мъничко шумолене. Земята е умряла, небето изчезнало и в черната онемяла вселена той е единственият жив — самин срещу зиналата пустота. И неусетно някакъв безимен, лепкав ужас се плъзва в цялото му същество, хваща косите му, дърпа ги, стиска гърлото му, блъска сърцето му. Той скача, затваря прозореца, угася лампата и бързо ляга. Ала ужасът не престава — наопаки, все повече расте. Сега едва доловимо се чува тих шум, някакво леко пърхане на криле, меко драскане по стените, нещо е влязло и хвърчи из тъмната стая, някоя пеперуда, някое насекомо, привлечено от светлината и затворено, се бъхти да излезе. И това шумолене, тоя единствен звук е още по-страшен от беззвучието, предателски мек, зловещ, невидим, излюпен от мълчанието. Студен пот мокри челото на настръхналия човек, конвулсии свиват тялото му, той едва намира сили да запали отново лампата и пада, капнал и безпаметен.