Рей Бредбъри
Градчето, в което не слиза никой
Когато пресичаш Съединените щати нощем или денем с влак, профучаваш през редица градчета, в които никога не слиза никой. Или по-точно, на никой, който няма тук корени, потъващи в местното гробище, няма да му хрумне да посети самотните гари или да се наслаждава на местните пейзажи.
Разговарях за това с един човек, и той търговски пътник като мен, докато пресичахме Айова с влака от Чикаго за Лос Анджелис.
— Така е — каза той. — Хората слизат в Чикаго, всички до един. Слизат в Ню Йорк, в Бостън, в Ел Ей. Онези, които не живеят там, отиват да разгледат и да се върнат по родните си места, за да разказват. Но кой турист ще слезе във Фокс Хил, Небраска, за да го разгледа? Вие? Или аз? Не! Не познавам никого, нямам работа там, не е някакъв курорт, тогава защо да си губя времето?
— А не смятате ли, че би било интересно разнообразие някоя година да си направите наистина различна ваканция? Да си изберете някое затънтено селце в равнините, в което не познавате жива душа, и просто да идете там?
— Ще умрете от скука.
— Но не ми е скучно да мисля за това! — Погледнах през прозореца. — Коя е следващата спирка?
— Рампарт1.
Усмихнах се.
— Звучи добре. Може и да сляза там.
— Дрън-дрън. Какво искате? Приключение? Романтика? Давайте, скачайте от влака. След десет секунди ще се наречете идиот, ще хванете такси и ще гоните влака в следващото градче.
— Може би.
Гледах как телефонните стълбове профучават покрай нас, профучават, профучават. Далеч напред можеха да се видят първите смътни очертания на градчето.
— Но едва ли — чух се да произнасям.
Човекът срещу мен изглеждаше донякъде изненадан.
Защото започнах да ставам — бавно, много бавно. Посегнах за шапката си. Видях как ръката ми хваща дръжката на куфара. Сам изненадвах себе си.
— Чакайте! — каза той. — Какво правите?
Влакът зави доста рязко. Олюлях се. Далеч напред видях църковна камбанария, гъста гора, засято с пшеница поле.
— Май ще сляза от влака — казах.
— Сядайте си на мястото.
— Не — отвърнах аз. — Има нещо в това градче. Трябва да видя какво е. Имам достатъчно време. В действителност трябва да съм в Ел Ей чак следващия понеделник. Ако не сляза сега, винаги ще има да се чудя какво съм пропуснал, какво съм оставил да мине покрай мен, без да се възползвам от възможността да го видя.
— Просто си приказвахме. Тук няма нищо.
— Грешите — рекох аз. — Има.
Сложих си шапката и вдигнах куфара.
— Господи! — възкликна спътникът ми. — Май наистина ще го направите.
Сърцето ми заби бързо. Лицето ми пламна.
Локомотивът изсвири. Влакът летеше по релсите. Градчето приближаваше!
— Пожелайте ми късмет — казах аз.
— Късмет!
Затичах с викове към стюарда.
На стената на перона бе облегнат стар олющен стол. В него напълно отпуснато, така че потъваше в собствените си дрехи, седеше старец на около седемдесет години; сякаш го бяха заковали за дъските още при строежа на гарата. Слънцето бе направило лицето му тъмно, кожата на бузите му бе станала набръчкана като на гущер, очите му бяха присвити сякаш завинаги. Косата му с цвят на пепел се развяваше леко на вятъра. Синята му риза, разкопчана от шията до белите косъмчета на гърдите му, бе избеляла като небето на късния следобед. Обувките му бяха покрити с мехури, сякаш ги бе държал цял месец във фурна. Сянката му бе напълно черна.
Докато слизах, очите му пробягаха по всички врати на влака и се спряха изненадано върху мен.
Реших, че всеки момент ще ми махне с ръка.
Полуотворените му очи сякаш за миг промениха цвета си — химически процес, разпознаване. Въпреки това си остана напълно неподвижен; не трепна нито устна, нито клепач, нито пръст. Нещо невидимо се бе преместило вътре в него.
Влакът тръгна и това ми даде повод да отместя поглед. На перона нямаше никой друг. Никакви автомобили не чакаха край покрития с паяжини закован офис. Единствено аз бях слязъл от желязната буря, за да стъпя върху разклатените дъски на перона.
Докато се изкачваше по хълма, влакът изсвири.
Глупак, помислих си. Спътникът ми беше прав. Щях да изпадна в ужас от скуката, която вече започвах да усещам. Добре де, глупак съм. Но няма да бягам!
Понесох куфара си по перона, без да гледам към стареца. Когато се изравних с него, усетих как тънкото му тяло се раздвижва отново — този път така, че да го чуя. Краката му се спускаха надолу, за да докоснат гнилите дъски.
Продължих да вървя.
— Добър ден — разнесе се слаб глас.
Знаех, че не гледа към мен, а към огромната безоблачна небесна шир.
— Добър ден — отвърнах.