Продължих по черния път към градчето. След стотина метра се обърнах.
Старецът все така си седеше там и гледаше слънцето, сякаш го питаше нещо.
Забързах нататък.
Влязох в заспалото следобеден сън градче, напълно анонимен и непознат, като тръгнала срещу течението пъстърва, която не докосва бреговете на бистрата река на живота, който се носеше около мен.
Подозренията ми се потвърдиха — това бе градче, където не се случваше нищо освен следните неща:
Точно в четири вратата на железарията на Хонегър се затръшна, след като едно куче излезе навън, за да се отъркаля в прахта. В четири и половина една сламка всмука въздух в дъното на чашата кола и прозвуча като рев на водопад в притихналата дрогерия. В пет часа момчета и камъчета наскачаха в градската рекичка. В пет и петнайсет колона мравки замарширува в шарената сянка на брястовете.
Направих един бавен кръг. Все пак някъде тук трябваше да има нещо, което да си струва да бъде видяно. Сигурен бях. Знаех, че трябва да продължа да вървя и да се оглеждам. Щях да го намеря.
Вървях. Оглеждах се.
В целия следобед имаше само един постоянен и неизменен фактор — старецът с избелелите сини панталони и риза винаги бе някъде наблизо. Когато седнах в дрогерията, той бе отвън и плюеше тютюн, който се превръщаше в топчета в прахта. Когато стоях край реката, той се бе навел над водата и грижливо миеше ръцете си.
Към седем и половина — вече правех седмата или осмата си обиколка из притихналите улици — чух стъпки наблизо.
Обърнах се. Старецът ме настигаше, гледаше право напред; между зъбите му имаше изсъхнала тревичка.
— Доста дълго — тихо рече той.
Вървяхме заедно в здрача.
— Доста дълго чаках на гарата — рече той.
— Вие ли?
— Аз. — Той кимна в сенките на дърветата.
— Чакахте ли някого?
— Да — рече той. — Теб.
— Мен? — Изненадата сигурно пролича в гласа ми. — Но защо?… Никога не сте ме виждали.
— Да съм казвал, че съм те виждал? Казах само, че чаках. Намирахме се на края на градчето. Той обърна и аз обърнах след него покрай притъмняващия речен бряг към моста, по който профучаваше нощният влак, устремил се някъде на изток или на запад, почти без да спира по пътя си.
— Искате да знаете нещо за мен ли? — попитах го. — Вие ли сте шерифът?
— Не, не съм шериф. И не, не искам да знам нищо за теб. — Той пъхна ръце в джобовете си. Слънцето вече беше залязло. Изведнъж стана хладно. — Просто съм изненадан, че най-сетне дойде.
— Изненадан?
— Изненадан — потвърди той. — И… доволен.
Рязко спрях и го погледнах.
— От колко време стоите на перона?
— Двайсетина години. Може да са малко повече, може пък и да са по-малко.
Знаех, че говори истината; гласът му бе спокоен и тих като реката.
— И сте чакали мен?
— Или някой като теб — отвърна старецът.
Продължихме да вървим в сгъстяващата се тъмнина.
— Как ти се струва градчето ни?
— Приятно, тихо — рекох аз.
— Приятно, тихо. — Той кимна. — Като хората ли?
— Хората също изглеждат приятни и тихи.
— Такива са — каза той. — Приятни, тихи.
Вече се канех да обръщам, но старецът продължаваше да говори и за да го изслушам и да не се покажа невъзпитан, трябваше да разговарям с него в още по-големия мрак, сред вълните на полето и поляната извън града.
— Да — каза старецът. — В деня, когато се пенсионирах преди двайсет години, седнах на перона и оттогава си бях все там — седя, нищо не правя, чакам нещо да се случи — не знам какво, не знам как. Когато станеше, щях да го разбера. Щях да погледна и да си кажа, ето, точно това си чакал. Катастрофа с влак? Не. Стара приятелка, върнала се в градчето след петдесет години? Не и не. Трудно е да се каже. Някой. Нещо. И изглежда, е свързано някак с теб. Де да можех да кажа…
— Защо не опитате? — предложих аз.
В небето започнаха да се появяват звезди. Продължавахме да вървим.
— Ами — бавно започна той, — знаеш ли какво има вътре в теб?
— Стомаха ми ли имате предвид, или психологията?
— Точно това е думата. Имам предвид главата ти, мозъка. Много ли знаеш за това?
Тревата шептеше под краката ми.
— Малко.
— Много хора ли мразиш?
— Намират се.
— С всички ни е така. Омразата е нещо нормално. И не само омразата — макар и да не говорим за това, понякога ни иде да ударим онези, които ни нараняват, нали? Дори да ги убием?
— И седмица не минава, без да изпитаме подобно чувство — съгласих се аз. — И да го потиснем.
— Потискаме го през целия си живот — каза той. — Градчето казва това и това, мама и татко — това и това, законът — това и това. Затова потискаш убиването, а после още едно-две. Докато достигнеш моите години, ще си натрупал доста подобни неща. И няма начин да се отървеш от тях, освен ако не идеш на война.