Накрая той се насили да заговори. Гласът му бе на човек, смазан от чудовищен товар.
— Откъде да знам дали имаш пистолет?
— Отникъде. — Произнасях думите завалено. — Не можеш да си сигурен.
Той чакаше. Помислих си, че ще припадне.
— Тъй значи, а?
— Тъй значи — рекох аз.
Той затвори очи. Стисна устни.
След още пет секунди успя много бавно и трудно да дръпне ръката си от моята внезапно станала страшно тежка ръка. После погледна надолу към дясната си ръка и я извади от джоба си. Празна.
Бавно, сякаш под огромна тежест, двамата си обърнахме гръб един на друг и закрачихме сляпо, абсолютно сляпо в мрака.
Светлинките на спиращия по заявка на пътниците влак заиграха по релсите. Чак когато вагонът потегли, се наведох да отворя плъзгащата се врата и да погледна назад.
Старецът седеше на подпрения до стената стол, с избелелите си сини панталони и риза, с почерняло от слънцето лице и обезцветени очи. Не погледна към мен, докато вагонът минаваше покрай него. Гледаше на изток, към празните релси, по които утре, вдругиден или изобщо някога щеше да се появи влак, някакъв влак, какъвто и да е влак, да забави ход и да спре. Лицето му бе безизразно, очите му — замръзнали, обърнати на изток. Сякаш бе на сто години.
Влакът изсвири.
Внезапно се почувствах много стар. Присвих очи и се подадох навън.
Сега мракът, който ни бе събрал, стоеше помежду ни. Старецът, гарата, градчето, гората — всичко това изчезна в нощта.
Цял час стоях сред ревящия вятър, загледан назад в тъмнината.