— Така беше поне доскоро.
— Мислех, че го ненавиждаш.
Сидни равнодушно сви рамене.
— Ами Бей? — попита Клеър.
— И тя е Уейвърли — тросна се Сидни и помилва малката: — Поиграй си още малко, съкровище. — Щом дъщеря й се отдалечи, тя добави: — Къщата изглежда невероятно. Нов покрив, нови прозорци, нова боя. Нямах представа, че е толкова красива.
— Ремонтирах я с парите от застраховката на баба Уейвърли.
Сидни се обърна, уж да проследи с поглед как Тейлър се качи по стъпалата към верандата и влезе в къщата. Само че Клеър я познаваше прекалено добре. Сестра й беше потресена. Нима очакваше да завари баба им жива и здрава? Какво очакваше?
— Кога? — прошепна Сидни.
— Какво кога?
— Кога почина тя?
— Преди десет години. На Бъдни вечер, малко след заминаването ти. Нямаше начин да ти съобщя. Не знаехме къде се намираш.
— Баба знаеше. Бях й казала. Виж, може ли да преместя таратайката зад къщата? — Сидни удари с юмрук по предния капак. — Иначе кой знае какво ще си помислят хората.
— Къде е колата на баба, която тя ти отстъпи?
— Продадох я в Ню Йорк. Баба каза, че мога да я продам, ако поискам.
— Живяла си в Ню Йорк, така ли?
— Не, останах там само година. Не се задържах дълго на едно място, също като мама.
Погледите им се срещнаха, ненадейно настъпи тишина.
— Защо си дошла, Сидни?
— Търся си дом.
— За колко време?
Сидни тежко въздъхна:
— Не знам.
— Не можеш да оставиш Бей тук.
— Какво?
— Както мама ни заряза. Не можеш да я зарежеш тук.
— Никога няма да изоставя дъщеря си! — В гласа на Сидни прозвучаха истерични нотки и внезапно Клеър разбра, че сестра й премълчава нещо. Нещо съдбовно се бе случило, та тя да се върне в омразното й градче. — Какво искаш да направя? Да ти се моля на колене?
— Не искам да се молиш.
— Нямам къде другаде да отида. — Сидни сякаш изплю думите като люспи от слънчогледово семе; те залепнаха за тротоара и се втвърдиха под палещите лъчи на слънцето.
Клеър се запита как да постъпи. Не биваше да изгони сестра си. Пък и от горчив опит знаеше, че близките могат да ти причинят най-много страдания.
— Закусвали ли сте? — промърмори.
— Не.
— Чакам ви в кухнята.
— Миличка, ела да преместим колата! — провикна се Сидни и малката хукна към нея.
— Бей, обичаш ли ягодови кексчета? — попита Клеър.
Момиченцето се усмихна и се превърна в копие на майка си като малка. Сърцето на Клеър се сви, спомни си как искаше да отнеме всичко от сестричката си, как я гонеше от градината, за да не види какво правят двете с баба й, как криеше рецептите на най-горните полици, та Сидни да не узнае тайните съставки. Много по-късно, когато порасна, все се питаше дали тя не е причината сестра й да намрази всичко, свързано с фамилията Уейвърли. И това дете ли щеше да ненавижда всички Уейвърли? Бей не знаеше, че също има скрита дарба. Може би тя, Клеър, щеше да я научи да я използва. Не знаеше дали със Сидни изобщо ще се сдобрят и колко време възнамерява да остане сестра й, но чрез Бей щеше да се опита да изкупи вината си.
В разстояние на няколко минути животът й се бе променил. Баба й беше приютила двете със Сидни, и то без да задава въпроси. Така постъпваха истинските Уейвърли.
— Ягодовите кексчета са ми любимите! — възкликна Бей.
Сидни се сепна:
— Как разбра?
— Не аз, Иванел разбра. — Клеър тръгна към къщата.
Сидни остави субаруто зад къщата редом с белия миниван, паркиран пред гаража. Първо извади платнената си торба и раничката на Бей, после заобиколи колата, свали регистрационния номер и го пъхна в чантата. Така никой нямаше да разбере откъде идват.
Бей, която бе изтичала напред, я чакаше на алеята между къщата и градината.
— Наистина ли ще живеем тук? — запита поне за шестнайсети път, откакто сутринта бяха спрели пред входната врата.
Сидни дълбоко си пое въздух. Господи, още й се струваше невероятно.
— Да — отвърна.
— Това е къща за принцеси. — Малката се обърна и посочи отворената градинска порта: — Може ли да разгледам цветята?
— Не. Цветята са на Клеър. — Чу се тупване, от градината се изтърколи ябълка и спря пред краката й. Тя не се стресна. В семейството бяха свикнали с дървото, което предсказваше бъдещето на хората и ги замеряше с ябълки. Пък и то я посрещаше много по-сърдечно от сестра й. — И не припарвай до ябълковото дърво.