— Не обичам ябълки.
Сидни коленичи пред дъщеричката си. Приглади косата й, оправи блузката й:
— И така, как се казваш?
— Бей Уейвърли.
— Къде си родена?
— В междуградски автобус.
— Кой е баща ти?
— Не го познавам.
— Откъде си?
— Отвсякъде.
Тя хвана ръката на малката:
— Нали разбираш защо трябва да казваш тези неща?
— Защото тук сме различни. Не сме като преди.
— Удивляваш ме.
— Благодаря. Дали Клеър ще ме хареса?
Сидни се изправи, за миг й причерня, зави й се свят. Побиха я тръпки, всяко примигване й причиняваше болка. Толкова беше уморена, че едва се държеше на крака, но не искаше да прояви слабост пред Бей, а още по-малко пред сестра си. Насили се да се усмихне и промълви:
— Сигурна съм, че ще те обикне.
— Аз я харесвам. Прилича на Снежанка.
През солариума влязоха в кухнята, Сидни се огледа, обзета от чувство, напомнящо страхопочитание. Помещението беше преобразено и сега заемаше и площта на някогашната трапезария. Умивалниците и плотовете бяха от алпака, монтирани бяха два ресторантски хладилника и две фурни.
С Бей безмълвно седнаха до масата и загледаха как Клеър приготви кафеварката, после пъхна във фурната две замразени ягодови кексчета. Сидни си мислеше, че сестра й се е променила — не изцяло, но някак неуловимо, както светлината се променя в течение на деня — пада под друг ъгъл, оттенъкът е различен. И поведението й бе друго, вече не се държеше като властна егоистка. Но под привидното й спокойствие, напомнящо спокойствието на баба им, сякаш прозираше скрито предупреждение: „Оставете ме на мира и аз ще съм доволна.“
Докато наблюдаваше сестра си, Сидни за пръв път си даде сметка, че Клеър е красива. Досега не беше обръщала внимание на външността й. Май и собственикът на съседната къща харесваше Клеър. А Бей беше очарована от леля си и не откъсваше поглед от нея, когато сложи пред нея кексчето и чаша мляко.
— Значи имаш фирма за обслужване на тържества — промърмори Сидни, когато Клеър й подаде кафето. — Видях надписа на вана отвън.
— Да — лаконично отвърна сестра й и обърна глава, при което се разнесе омайващият аромат на мента и люляк. Косата й беше по-дълга от преди и като шал закриваше раменете й. Сидни беше специалистка по косите. С удоволствие завърши курса за фризьорки, обичаше работата си в салона в Боас. Хората не подозираха колко издайническа е косата, а тя по рождение разбираше езика й. Чудно й беше, че колежките й не владееха това умение. За нея открай време то бе съвсем естествено.
Нямаше сили да разговаря със сестра си, която издигаше помежду им преграда, затова отпи от кафето и с изненада откри, че е с канела, както го приготвяше баба Уейвърли. Искаше й се да го изпие, но ръката й се разтрепери и тя остави чашата.
Умираше за сън. Грижеше се Бей да спи поне по няколко часа, обаче самата тя бе прекалено изплашена, да не би да ги преследват, затова си позволяваше да подремне само на паркингите пред магазините от веригата „Уол Март“ край магистралата. Струваше й се, че още се взира в безкрайното асфалтирано платно, още чувстваше вибрацията в костите си. По време на пътуването, продължило десет дни, двете с малката оцеляваха само с храната, която беше изнесла тайно — бял хляб, евтино фъстъчено масло с противен вкус и още по-противни солени бисквити, които се разпадаха при докосване. Не беше сигурна още колко ще издържи, преди истерично да се разридае. Едва изчака Бей да привърши закуската и промърмори:
— Хайде, слънчице, ще те заведа да полегнеш.
— Застлах леглата с новите чаршафи, които ми донесе Иванел — отбеляза Клеър.
— Коя стая?
— Знаеш къде е твоята стая. Бей може да спи в предишната ми спалня, аз сега съм в стаята на баба — отговори Клеър, без да се обърне, и заизважда от шкафовете големи кутии с брашно и захар.
Сидни поведе Бей право към стълбището, без да се оглежда — от безсънието й се виеше свят, освен това не искаше да види другите промени.
Дъщеричката й затича нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж и се заливаше от смях.
„Струваше си! — каза си Сидни. — Струваше си да рискувам, за да видя детето си толкова щастливо.“
Първо заведе дъщеря си в предишната стая на Клеър. Обзавеждането беше различно, мебелите не си подхождаха. Тук беше масичката за шев, донесена от всекидневната на долния етаж, леглото бе пренесено от спалнята на баба им. Бей изтича до прозореца и възкликна: