Влезе в магазина, въпреки че още не бяха обърнали табелката с надпис „Отворено“. Потребността да подари нещо я гризеше отвътре, не й даваше покой и нямаше да миряса, докато не бъде задоволена.
Настояваше Иванел да купи за Сидни копринената блуза.
Сидни внезапно се събуди и стреснато си погледна часовника. Нямаше намерение да спи, а ето, че се беше унесла. Олюлявайки се, отиде в банята, пи вода направо от крана, после си наплиска лицето.
Излезе в коридора и надникна в съседната стая, но Бей не беше там. Леглото й обаче беше оправено, любимите й плюшени играчки бяха наредени върху възглавниците. Сидни провери всички стаи на горния етаж и тичешком слезе по стълбището, опитвайки се да преодолее паниката. Къде ли се беше дянала дъщеря й?
Влезе в кухнята и се вцепени.
Бе прекрачила в рая, а баба й беше тук, и то във всеки аромат.
Ванилена захар.
Пикантни подправки.
Прясна мая.
Така готвеше баба Уейвърли. Навремето Клеър неизменно намираше начин да прогони сестричката си от кухнята. Сидни седеше в коридора и се вслушваше в бълбукането на сосовете на печката, цвъртенето на месото на скарата, потракването на тенджери и тигани, приглушените гласове на Клеър и баба Уейвърли.
Върху големия плот от алпака в средата на помещението стояха две големи купи, едната пълна с лавандула, другата — с листа от глухарчета. На другите плотове бяха подредени горещи самуни хляб, от които излизаше пара. Бей се беше качила на стол до масата и с тънка четчица нанасяше разбити белтъци върху мънички теменужки. Клеър вземаше едно по едно цветчетата, овалваше ги в ситно смляна захар и ги подреждаше в голяма тава.
— Как смогна да свършиш всичко това само за два часа? — възкликна Сидни.
Сестра й и малката се обърнаха.
— Здрасти. — Клеър недоверчиво я изгледа. — Как се чувстваш?
— Добре съм. Подремнах за малко.
Бей скочи от стола, изтича при майка си и я прегърна. Носеше синя престилка с надпис „Уейвърли Кетъринг“, която се влачеше по пода.
— Помагам на Клеър да захароса виолетки за украса. Ела да видиш. — Тя хукна обратно към стола до масата.
— По-късно, миличко. Да разтоварим багажа от колата и да оставим леля ти да си гледа работата.
— С Бей пренесохме всичко още вчера — обади се Клеър.
Сидни отново си погледна часовника:
— Какви ги говориш? Спала съм само два часа.
— Пристигнахте вчера сутринта. Спа цели двайсет и шест часа.
Сидни се почувства, сякаш сърцето й отиде в гърлото. Олюля се, хвана се за масата и седна. Нима бе оставила дъщеря си сама повече от едно денонощие? Дали Бей се беше изпуснала за Дейвид? Клеър погрижила ли се е за нея, или малката е прекарала ужасна нощ в чуждата къща?
— Бей…
— Бей ми помагаше — прекъсна я Клеър. — Не е от разговорливите, но схваща много бързо. Вчера готвихме цял ден, вечерта й помогнах да се изкъпе във ваната и я сложих да си легне. Сутринта пак се захванахме с готвене.
Вероятно Клеър я смяташе за лоша майка. Единственото, с което Сидни се гордееше, а ето какво впечатление беше създала. В тази къща тя никога не бе сигурна коя е всъщност.
— Пийни кафе — подхвърли сестра й. — Иванел каза, че по-късно ще се отбие да те види.
— Остани, мамо. Виж какво умея да правя.
„Вземи се в ръце“ — каза си Сидни.
— Добре, съкровище, никъде няма да ходя. — Наля си чаша кафе и попита: — Как е Иванел?
— Добре е. Изгаря от нетърпение да те види. Хапни си хляб с лавандула. С Бей си отрязахме от онзи там. Има и масло с подправки.
Сидни се запита дали загрижеността на сестра й е искрена. През изминалите години често мислеше за нея. Най-вече я съжаляваше — тя, Сидни, бе авантюристка и любителка на силните усещания, а бедната Клеър нямаше амбиции, освен да си стои у дома в тъпото градче. Да, жестоки мисли, но й вдъхваха увереност, защото открай време завиждаше на сестра си за спокойствието, с което приемаше истинската си същност. Клеър се радваше на заминаването й. Сега пък й говореше така, сякаш бе глупаво момиченце. Командваше я какво да закуси. Сидни се опита да нареже топлия хляб, но беше толкова гладна, че накрая отчупи голямо парче. Намаза го с масло и притвори очи. След третото парче се заразхожда из просторната кухня.