Клеър рязко вдигна глава:
— Затова ли все висиш там? Желаеш Тейлър ли?
— Не. Питам се обаче защо ти не го желаеш.
Почукването на входната врата спаси Клеър от необходимостта да отговори.
— За теб е — изкиска се сестра й.
— Не, за теб. Ти си го поканила.
Сидни се усмихна и отиде да отвори.
Клеър остави ножа и се ослуша за гласа на Тейлър. Чу го да казва:
— Благодаря за поканата. Къщата ви е приказна.
— Да те разведа ли? — попита Сидни.
Клеър изтръпна. Не искаше сестра й да го развежда из къщата. Не искаше той да научи тайните й.
— С удоволствие.
Тя затвори очи за миг. „Мисли, напъни си мозъка! — каза си. — Какво ще накара Тейлър да те забрави? Кое блюдо ще насочи вниманието му другаде?“ Нямаше време да приготви нещо специално.
Не го желаеше в живота си. Стигаха й грижите около Сидни и Бей, усилията, които полагаше да ги приобщи към ежедневието си. И то след като знаеше, че налива вода в бездънна каца, защото скоро те щяха да си тръгнат. Навремето Сидни ненавиждаше и градчето, и къщата. Дори сега се опитваше да предпази Бей от всичко странно и необяснимо — пазеше в тайна истината за градината и ябълковото дърво, не й беше казала какво означава да си Уейвърли в градчето Баскъм. Едно злобно подмятане, една подигравка и Сидни отново щеше да изчезне яко дим.
Но тя можеше да овладее положението с Тейлър. Щеше да направи всичко възможно да му покаже, че не я интересува. В краен случай дори щеше да прибегне до грубост. В живота й нямаше място за него. Вече бе допуснала прекалено много хора.
Бей влетя първа, прегърна леля си, сякаш бе съвсем естествено да се прегръща без причина, и Клеър за миг я притисна до себе си. Малката се изтръгна от прегръдките й, изтича до масата и седна.
Сидни влезе в кухнята, следвана от Тейлър. Клеър веднага забеляза, че косата му е подстригана. Новата прическа му отиваше, той вече не приличаше на разсеян професор. Погледна я и сърцето й се сви. После си каза, че не може да загуби нещо, което не притежава, и се обърна.
— Сигурно е фантастично да израснеш в такава къща! — възкликна Тейлър.
— Наистина е интересно — кимна Сидни. — Третото стъпало на стълбището скърца. Навремето всеки път, когато някой стъпеше на него, едно мишленце надничаше от дупката на горното стъпало да провери какво предизвиква шума.
Клеър изненадано я изгледа:
— Нима си знаела?
— Не съм типична Уейвърли, но и аз израснах тук. — Сидни взе филия хляб и я сложи в чиния. — Сестра ми е научила от баба ни всички необикновени рецепти.
— Какво ти необикновено! Супа, фъстъчено масло и сандвичи с желе.
Сидни намигна на Тейлър:
— Маслото е от бадеми, а желето — с джинджифил.
Ненадейно Клеър се изнерви. У нея се пробуди някогашната омраза към Сидни. Разговаряше толкова непринудено с Тейлър, сякаш бе съвсем естествено да се сближи с някого, макар да знаеше колко крехки са подобни връзки.
— Вие двете бяхте ли близки като деца? — обади се Тейлър.
— Не — отговори Сидни, изпреварвайки сестра си.
Клеър напълни със супа купичките и ги постави на масата заедно с чинията със сандвичи.
— Да ви е сладко — измънка и отиде в градината. Тейлър, Сидни и Бей я проследиха с поглед.
След около час тя вече беше изкопала дупка до оградата и събираше ябълките, нападали около дървото. Беше задушно, въздухът, гъст като захарен сироп, бе предвестник на поредното жарко лято.
— Престани! — скара се тя на дървото, което я замерваше с ябълки, за да я изкара от кожата й. — Колкото и да хвърлиш, ще ги заровя. А знаеш, че нови ще има чак след седмица.
То пусна на главата й една ябълчица.
Клеър вдигна очи към клоните, които леко потрепваха, въпреки че нямаше вятър.
— Казах ти да престанеш!
— Това ли е тайната ви?
Тя стреснато се обърна — Тейлър стоеше наблизо. Откога бе тук? Не беше чула стъпките му. Дървото я беше ядосало. Проклетото дърво.
— Моята тайна ли? — наежи се тя.
— Да, за градината. Говорите на растенията.
— О! — Клеър му обърна гръб, наведе се и вдигна още няколко ябълки. — Да, имате право.
— Вечерята беше чудесна.
— Радвам се, че ви е харесала — промърмори тя и след като Тейлър не помръдна от мястото си, добави: — Извинете, но имам работа.