— Сидни ме предупреди какво ще кажете. Въпреки това ме посъветва да дойда при вас.
— Самоувереността й е симпатична, но според мен в момента тя търси приятел — каза Клеър и се сепна. Откъде й хрумна да го каже? Наистина искаше да отклони вниманието на Тейлър към друга жена, но не и към Сидни. Затвори очи. До този миг смяташе, че е превъзмогнала завистта.
— А вие? Необходим ли ви е приятел? Между другото, след като вече ви гостувах и сме съседи, не може ли да си говорим на ти?
Тя го изгледа. Изглеждаше толкова спокоен, толкова самоуверен въпреки прекалено широките си джинси и риза. За секунда й се прииска да се притисне до него и да остави спокойствието му да я обгърне. Господи, какво й ставаше?
— Все ми е едно — промърмори. — А на първия въпрос ще отговоря — не ми трябват приятели.
— Желаеш ли нещо повече?
Клеър нямаше опит с мъжете, но разбра намека му. Знаеше какво означават алените искрици около него — онези, които се виждаха само нощем.
— Харесвам онова, което имам — отвърна едва чуто.
— И аз, Клеър. Красива си — добави. — Ето, казах го. Не можах да издържа.
Този човек не се боеше, че ще бъде наранен, дори сякаш го искаше. Един от двама им трябваше да запази здравия си разум.
— Одеве казах, че съм заета, и наистина е така.
— И аз бях искрен, като ти казах, че си красива.
Тя се приближи до дупката край стената и пусна вътре ябълките:
— Много дълго ще бъда заета.
Обърна се и видя, че Тейлър се усмихва.
— Аз пък няма — подхвърли той и си тръгна.
Клеър озадачено го загледа. Опитваше ли се да й каже нещо? Нима бе някакво предупреждение?
„Имам достатъчно време да се промъкна в живота ти.“
Пета глава
Според Сидни разкошната къща на семейство Матисън изглеждаше същата като преди години. Дори сега можеше със затворени очи да стигне до спалнята на Хънтър Джон. Навремето, когато оставаха сами, тя си фантазираше, че живеят тук заедно. Докато бяха в леглото, много често кроеше планове за бъдещето. Ала при раздялата им след завършване на гимназията Хънтър Джон й каза:
— Мислех, че разбираш как стоят нещата.
Тогава Сидни не разбираше, но сега беше наясно. Сега разбираше, че той бе единственият мъж, когото беше обичала толкова предано, с толкова надежда. Разбираше, че така или иначе щеше да напусне Баскъм, защото в крайна сметка любимият й не можа да приеме истинската й същност. Последното й беше най-разбираемо, защото самата тя не се приемаше. Изпита познатата тръпка, че върши нещо забранено, когато Клеър спря минивана пред задния вход и двете влязоха в кухнята. Не биваше да идва, но не можа да се въздържи. Може би заради предизвикателството… както бе предизвикателство да влиза в домовете на гаджетата си, докато те бяха на работа, и да краде парите от тайните скривалища, преди завинаги да напусне града. И оттук щеше да открадне нещо — спомени, които вече не й принадлежаха. Защо ли го правеше? Защото най-хубавите й години в Баскъм, най-хубавите й спомени бяха от времето, когато ходеше с най-желания младеж в града. Всички й се възхищаваха. Приемаха я като една от тях. Тя искаше тези спомени, необходими й бяха повече, отколкото на семейство Матисън. Навярно те нямаше да забележат липсата им. Вероятно отдавна я бяха забравили.
Посрещна ги икономка, която се представи като Джоан. Беше на около четирийсет, правата й черна коса беше като колосана — прическа, подсказваща, че е непреклонна и не приема компромиси.
— Вече доставиха цветята — заяви. — Казаха ми да не ги пипам, докато не дойдете. Като приключите с разтоварването на минивана, елате във вътрешния двор. Знаете ли къде е?
— Да — наперено отвърна Сидни. Джоан вирна нос и се отдалечи. — Мъртъл ми харесваше повече.
— Коя е Мъртъл? — попита Клеър.
— Предишната икономка.
— О! — промърмори Клеър и не каза нито дума повече.
Щом внесоха необходимите прибори и поставиха продуктите в хладилника, Сидни поведе сестра си към вътрешния двор. С изненада забеляза, че сега цялата къща е в розово — нямаше ги старинните мебели, които бяха гордостта на госпожа Матисън. Тапетите в трапезарията бяха розови, тапицерията на столовете — също. Встрани се намираше всекидневната, където вездесъщият розов цвят отново присъстваше навсякъде — от възглавничките върху канапетата до скъпите килими на пода. Пред остъклените врати вдясно се излизаше на големия вътрешен двор. Полъхна лек ветрец и донесе миризмата на рози и хлор. Щом се озоваха на двора, Сидни видя, че около басейна са наредени масички и столове от ковано желязо, а недалеч се намира отлично зареден бар. Дългите маси за сервиране на храната бяха поставени край стените на вътрешния двор, Джоан беше оставила на едната празни вази и кофи с цветя.